Всички ги последвахме в ресторанта освен двамата скитници — Кореняка и неговото момче. Когато се върнахме, ги заварихме да седят в камиона тъй, както ги бяхме оставили — отчаяни, печални. Вече притъмняваше. Шофьорите запалиха цигари; реших да използвам момента и да изтичам за бутилка уиски, та да се сгряваме в нахлуващия нощен студ. Когато казах на шофьорите какво съм намислил, те ми се усмихнаха:
— Тичай, по-бързо!
— Ще има по няколко глътки и за вас — уверих ги.
— А, не, ние не пием, хайде, побързай!
Кльощавия монтанец и двете гимназистчета поскитаха с мен из улиците на Норт Плати, докато намерим магазин за напитки. Гимназистчетата дадоха по нещо, Кльощавия също, така че можах да купя по-голяма бутилка. От квадратните къщи с лъжливо помпозни фасади, които ограждаха главната улица от двете страни, ни наблюдаваха високи смръщени мъже. А отвъд тъжните улици на града се простираха прериите. Почувствах нещо по-различно в самия въздух на Норт Плати, но не схванах веднага какво точно. Разбрах след пет минути. Върнахме се при камиона и се понесохме с рев. Много бързо се стъмни. Всички отпихме от бутилката, а когато вдигнах поглед, видях, че злачните нивя покрай река Плати изчезват и на тяхно място изникват огромни, равни пустоши от пясък и пелин, чийто край не се виждаше. Стъписах се.
— Абе, какво е това, дявол да го вземе? — извиках към Кльощавия.
— Това е началото на планините. Я дай да дръпна още веднъж.
— Ехе-хей! — провикнаха се гимназистчетата. — Сбогом, Кълъмбъс! Какво ли щяха да кажат Спарки и момчетата, ако бяха тук. Йохохой!
Шофьорите бяха запатили фаровете: отпочиналият брат натискаше газта докрай. И пътят се промени. Издигаше се в средата като гърбав, раменете му бяха заоблени, а от двете му страни имаше канавки, дълбоки близо четири фута, поради което камионът отскачаше и се люшкаше от левия до десния банкет — като по чудо само тогава, когато отсреща не идеха коли — и бях сигурен, че рано или късно ще направим салто. Но момчетата бяха велики шофьори. Как само се справи камионът с тази част от Небраска — израстъка, който стърчи над Колорадо! Тогава осъзнах, че всъщност съм пристигнал в Колорадо, макар още да не бях преминал границата на щата, и съм само на няколкостотин мили югоизточно от Денвър. Извиках от радост. Бутилката обикаляше. На небето изгряха големи ярки звезди, губещите се в далечината пясъчни хълмове станаха неясни. Чувствах се като стрела, която лети напред и не спира.
Изведнъж, както мечтаеше кръстосат крака, Кореняка се обърна към мен, отвори уста, наведе се напред и каза:
— Тези прерии ме карат да се чувствам като в Тексас.
— Ама ти от Тексас ли си?
— Не, от Грийн-вел. Мъзъзипи. — Точно така го произнесе.
— А това момче?
— То забърка там някаква каша и аз му предложих да го измъкна от нея. Момчето никога не е пътувало само. Грижа се за него, доколкото мога, та то е още дете.
Въпреки че Кореняка беше бял, в него имаше нещо от мъдрата умора на стар негър и много ми напомняше на Елмър Хасъл, наркомана от Ню Йорк, но малко видоизменен, един Хасъл от влаковете, пътуващ, епичен Хасъл, който всяка година прекосява страната надлъж и нашир, през зимата на юг, през лятото — на север, и то само защото не може да се застои никъде, без да му дотегне, защото няма къде да отиде освен навсякъде, вечно да навърта километри под звездите, най-често под звездите на Запада.
— Бил съм няколко пъти в Огдън. Ако искаш да се отбиеш в Огдън, имам приятели, при които можем да се сврем.
— От Шайен ще свия за Денвър.
— Ти си луд бе, карай направо до края, такъв стоп не се хваща всеки ден.
И това предложение беше примамливо. Какво ли има в Огдън?
— Какво има в Огдън? — попитах го.
— Оттам минават повечето стопаджии и се срещат; можеш да видиш кой ли не.
Преди години бях ходил на море с един висок, кокалест приятел от Луизиана, на когото викаха Хазард Върлината, а иначе се казваше Уилям Холмс Хазард, скитник по собствен избор. Когато бил момче, Върлината видял как някакъв скитник дошъл при майка му, поискал й плодова пита и тя му дата, а когато скитникът продължил по пътя си, момчето попитало: „Маме, какъв беше този човек?“ — „Ами скитник.“ — „И аз ще стана един ден скитник, маме.“ — „Да не съм те чула, рода ни ще посрамиш.“ Но той не забравил този ден и когато пораснал, след кратък период на участие в щатския футболен отбор на Луизиана, станал скитник. Ние с Върлината бяхме прекарали заедно много вечери, в които си бяхме разказвали истории, дъвкали тютюн и го бяхме плюли в картонени кутии. Нещо в изражението на Кореняка от Мисисипи тъй силно ми напомняше Върлината, че го попитах: