Е, какво да правя, винаги бях готов да последвам Дийн, така че всички се разтичахме според новите планове и подготвихме грандиозна нощ; излезе наистина незабравима. Вдигнахме голяма забава в къщата на брата на Ед Дънкъл. Другите му двама братя бяха шофьори на автобуси. Стояха и ни гледаха, потресени от всичко, което се разиграваше пред очите им. Наредихме богата маса, със сладкиши и напитки. Изглежда, Ед Дънкъл живееше в щастие и благоденствие.
— Е, оправихте ли се с Галатия?
— Да — отвърна Ед. — Мисля, че се оправихме. Смятам да се запиша в Денвърския университет, нали разбираш, заедно с Рой.
— Каква специалност?
— Ами социология и всичко, свързано с нея. Слушай, Дийн май с всеки ден откача все повече и повече, а?
— — Определено.
Галатия Дънкъл също беше на забавата. Опитваше се да подхване разговор с някого, но Дийн беше завладял трибуната. Стоеше прав и изнасяше истинско представление пред Шепард, Тим. Бейб и мен, подредени на столове един до друг покрай кухненската стена. Ед Дънкъл се суетеше нервно зад него. Горкичкият му брат беше изблъскан още по-назад.
— Хи-хи! — не спираше Дийн, подръпваше ризата си, гладеше корема си, мяташе се напред-назад. — Ъхъъ, ами… е, всички сме заедно сега, зад нас останаха няколко години, изтъркаляха се различно за всеки, а въпреки това, нали виждате, никой всъщност не се е променил, това е изумително, издръж… издръжли… востта… впрочем, за да докажа това, съм донесъл карти, с които много точно мога да предсказвам всичко. — Беше мръсното тесте. Дороти Джонсън и Рой Джонсън седяха вцепенени в ъгъла. Тъжно сборище. После Дийн внезапно се умълча, седна на един кухненски стол между Стан и мен, втренчи се пред себе си с кучешко упорство и престана да обръща внимание на когото и да е. Просто изчезна за миг, за да се зареди с нов запас от енергия. Ако някой го докоснеше, щеше да се заклати като канара, задържана от камъче на ръба на пропаст. И можеше да се сгромоляса в бездната или просто да се полюлее горе. Но не след дълго канарата се разпука като цвят, лицето му грейна в мила усмивка, той се огледа като човек, пробуждащ се от сън, и каза:
— Я вижте какви хубави хора а се събрали тук около мен. Колко е чудесно! Сал, а защо, както казвах оня ден на Мин, защо, хммммм, аха, тъй де! — Изправи се и прекоси стаята, протегнал ръка към единия от двамата автобусни шофьори, присъстващи на сбирката. — Приятно ми е! Казвам се Дийн Мориарти. Да, отлично ви помня. Всичко наред ли е? Добре, добре. Ух, че хубава торта! Може ли да си взема? Само аз? Горкичкият аз? — Сестрата на Ед отговори, че може. — Наистина чудесно. Колко са добри хората! Наредили сладкиши и вкуснотии на масата и защо — заради прекрасните малки изненади и радости. Хм, ех, да, отлично, разкошно, хррръм, ей богу! — Стоеше посред стаята, олюляваше се, ядеше си тортата и ни гледаше всички с благоговение. Обърна се и хвърли поглед назад. Всичко го изумяваше, всичко, което се изпречеше пред очите му. Хора разговаряха на групи из цялата стая и той измърмори: — Да! Точно така! — Една картина на стената прикова вниманието му. Той я приближи, после отстъпи назад, наведе се, подскочи, искаше да я огледа от всички възможни височини и ъгли, задърпа фланелката си и възкликна: — По дяволите! — Изобщо не подозираше какво впечатление прави на околните, а още по-малко пък се интересуваше от това. Хората започнаха да го поглеждат с майчинска и бащинска загриженост. Най-после той се бе превърнал в Ангел, винаги съм знаел, че един ден ще стане така; но както всеки Ангел, и него все още го раздираха пристъпи на бяс и ярост и тази нощ, когато си тръгнахме от сбирката и една голяма шумна тайфа се приютихме в бара на „Уиндзър“, Дийн се напи лудо, демонично и божествено.
Не забравяйте, че „Уиндзър“ — луксозният хотел на Денвър от времето на Златната треска и в много отношения крайно интересен обект — с дупките от куршуми, които все още личаха по стените на голямата кръчма долу, някога е бил домът на Дийн. Живял е в една от стаите с баща си. Тук Дийн не беше турист. Пиеше в салона, сякаш беше призракът на баща си; поглъщаше виното, бирата, уискито като вода. Лицето му се зачерви и изпоти, той крещеше и викаше от бара, залиташе по дансинга, върху който танцуваха шумни западняци с момичетата си, опита се да посвири на пианото, прегръщаше бившите затворници и се надвикваше с тях във врявата.
А ние, другите от компанията, седяхме около две грамадни, събрани една до друга маси. Бяхме Денвърския Красавец, Дороти и Рой Джонсън, едно момиче от Бъфалоу, Уайоминг, приятелка на Дороти, Стан, Тим Грей, Бейб, аз, Ед Дънкъл, Том Снарк и още хора, всичко на всичко тринайсет души. Красавеца много се забавляваше: взе един малък автомат за фъстъци, постави го на масата пред себе си, започна да пуска вътре монети и да набива фъстъци. Предложи всички да напишем по нещо на една пощенска картичка и да я пратим на Карло Маркс в Ню Йорк. Написахме куп идиотщини. Струнен кънтри-състав извиваше в нощта на улица „Ларимър“. „Нали е страшно забавно?“ — изрева Красавеца. В мъжката тоалетна ние с Дийн задумкахме по вратата и се опитахме да я разбием, но тя се оказа дебела цял инч. При удрянето съм си счупил някаква костичка на средния пръст, но разбрах това едва на другия ден. Бяхме бясно пияни. В един момент на масата ни се мъдреха петдесет халби бира. Достатъчно беше само да обиколиш и да опиташ по глътка от всяка. Неколцина бивши затворници от Каниън Сити се клатушкаха и бръщолевеха с нас. Във фоайето пред бара престарели златотърсачи дремеха на бастуните си под стария гръмко тиктакащ часовник. Този бяс им бе познат от по-велики дни. Всичко бе един вихър. Отвсякъде ехтяха веселби. Празненство бушуваше дори в един замък, до който отидохме всички с кола — без Дийн, защото той се втурна другаде, — и в този замък насядахме около една огромна маса в някаква зала и продължихме да крещим. В парка имаше плувен басейн и изкуствени пещери. Най-после бях открил замъка, от който щеше да се надигне могъщата змия на света.