Сърцето ми се късаше при тая гледка.
— Дийн — обърна се към мен старият човек, — не ми отнемай моя Стан. Когато беше малък, аз го водех в парка и му показвах лебедите. После в това езеро се удави сестричката му. Не давам да ми вземеш и момчето.
— Не, не — намеси се Стан, — тръгваме вече. Довиждане.
Със сила се изтръгна от вкопчилия се в него старец.
Дядо му го стискаше за ръката.
— Стан, Стан, Стан, не отивай, не отивай, не отивай!
Изскубнахме се, навели глави, а старецът остана на прага на къщичката си в затънтената денвърска уличка със завеса от мъниста на вратата и с претъпкана от вещи дневна. Беше бял като платно. И продължаваше да зове името на Стан. Движенията му бяха някак вдървени, той не се отмести от прага, просто си остана на него, проплакваше „Стан“ и „Не отивай“ и гледаше след нас тревожно, докато завихме зад ъгъла.
— Господи, Шеп, просто не знам какво да ти кажа.
— Не му обръщай внимание — простена Стан. — Винаги е бил такъв.
Отидохме да се срещнем с майката на Стан, която бе избързала към банката, за да изтегли за него пари. Тя беше приятна жена с побеляла коса и с все още млада външност. Майка и син постояха един до друг върху мраморния под и нещо си зашепнаха. Стан беше облечен в джинсов костюм, с жакет и всичко, както му е редът, приличаше досущ на човек, който ще пътува до Мексико. Досега бе живял улегнал денвърски живот, а сега потегляше с огнения откривател Дийн. Дийн се зададе иззад ъгъла точно навреме. Мисис Шепард настоя да ни почерпи по едно кафе.
— Да ми пазите сина — заръча тя. — Не е за разправяне какви неща могат да ви се случат в оная страна.
— Ще се пазим едни други — уверих я. Стан и майка му тръгнаха бавно напред, а ние с лудия Дийн вървяхме отзад; той ми говореше за разликата в драсканиците по стените на клозетите на Изток и на Запад.
— Съвсем различни са: на Изток драскат духовитости и дебелашки смешки е недвусмислени намеци, долнопробни обяснения и рисунки, а на Запад просто си изписват имената — Ред О’Хара от Блъфтаун, Монтана, мина оттук, — датата и всичко това съвсем сериозно, като че ли го прави, да речем, Ед Дънкъл; причината е безбрежната самота, която постепенно започваш да усещаш, щом прекосиш Мисисипи.
И ето пред нас вървеше едно самотно момче; майката на Шепард беше хубава и й беше крайно неприятно, че синът й заминава, но разбираше, че трябва да замине. Стана ми ясно, че той бяга от дядо си. Така се събрахме трима — Дийн, който търсеше баща си, аз, чийто баща се бе поминал, и Стан, който бягаше от стареца си, — за да се впуснем заедно в нощта. Стан целуна майка си сред забързаните тълпи на Седемнайста улица, тя се качи в едно такси и ни помаха: „Довиждане, довиждане.“
Отидохме в дома на Бейб и се сбогувахме с нея. Тим щеше да пътува с нас до своята къща извън града. Този ден Бейб беше особено красива: косата й, по шведски дълга и руса, по лицето й — лунички, избили от слънцето. Беше се превърнала в малкото момиче, което е била някога. Очите й се овлажниха. Можело по-късно да се присъедини към нас заедно с Тим, но не го направи. Довиждане, довиждане.
И се понесохме с рев. Оставихме Тим в двора на извънградската му къща посред прерията и аз се обърнах, за да го видя как ще изчезне в нея. Този странен човек стоя така цели две минути, гледа след нас и само един господ знае какви скръбни мисли са се въртели в главата му. Смали се и още се смали, а продължаваше да стои неподвижен, хванал въжето за пране с една ръка като капитан, а аз, извъртян назад, не откъсвах очи от него, докато той се стопи и остана само едно нарастващо в пространството отсъствие — на изток от това пространство беше Канзас, който пък се намираше по пътя назад, към моя дом в Атлантис.
Насочихме на юг дрънкащата муцуна на нашия форд и се запътихме към Касъл Рок, Колорадо, слънцето почервеня и планинските скали от запад заприличаха на бруклинска пивоварна в ноемврийски здрач. Високо горе в моравите сенки на скалите някой крачеше ли, крачеше, но ние не го виждахме; може би беше старецът с бялата коса, чието присъствие бях доловил преди години сред планинските върхове. Незнайникът от Закатекас24. Той се приближаваше към мен, макар и само откъм гърба ми. Денвър се стопи зад нас като град от сол, пушеците му пробождаха небето и се разнасяха пред погледа ни.
4
Беше май. И как е възможно в уютните следобеди на Колорадо с фермите, сенчестите долчинки и напоителните вади — в които се къпят момчетиите — да се роди насекомо като онова, което ухапа Стан Шепард? Той беше отпуснал ръка навън през прозореца на счупената врата, возеше се и бъбреше щастливо, когато изведнъж чудовищното насекомо връхлетя върху ръката му и заби дълго жило в нея, при което Стан изрева. То долетя от американския следобед. Стан дръпна вътре ръката си, стисна я и измъкна жилото, но след няколко минути тя започна да се подува и да го боли. Ние с Дийн недоумявахме що за насекомо беше това. Трябваше да почакаме и да видим дали подутината ще спадне. Ама че работа, пътувахме към незнайни южни земи, а едва на три мили от родния град, от стария беден роден град на детството, някакво незнайно пакостно екзотично насекомо налетя от потайни развъдници на зарази и пусна страх в сърцата ни.