— Какво ли е?
— Не съм чувал тук да има подобни насекоми, от чието ухапване да стават такива подутини.
— Проклета работа!
Това придаде на пътуването ни зловеща обреченост. Но продължихме. Ръката на Стан се влошаваше. Решихме да се отбием в първата болница по пътя, за да му ударят инжекция пеницилин. Минахме Касъл Рок и пристигнахме в Колорадо Спрингс по тъмно. Гигантската сянка на върха Пайк се чернееше високо от дясната ни страна. Профучахме по магистралата към Пуебло.
— Хиляди и хиляди пъти съм стопирал коли по тоя път — рече Дийн. — Една нощ се бях скрил точно зад тая бодлива ограда, когато изведнъж, без никаква причина, ме прониза ужас.
Решихме всеки от нас подред да разкаже за живота си. Стан беше първи.
— Дълго ще пътуваме — каза Дийн вместо въведение, — затова трябва да изпием до дъно удоволствието от разказите си, да разнищим всяка малка подробност, за която се сетим, и сигурно пак няма да можем да си разкажем всичко. Полека, полека — предупреди той Стан, който започна своята история, — отпусни се.
Стан подхвана историята на живота си, докато колата летеше през мрака. Започна с преживяванията си във Франция, но за да преодолее нарастващите трудности на разказа, той се върна по-назад и започна от самото начало, от детството си в Денвър. Двамата с Дийн си спомниха времето, когато профучавали един край друг с велосипедите си.
— Забравил си едно нещо, но аз го помня — гаражът Арапахоу. Сещаш ли се? Аз ти подхвърлих топка в ъгъла, ти ми я върна с юмручен удар и тя цопна право в канала. Бях в прогимназията. Сещаш ли се сега? — Стан говореше неспокойно и трескаво. Искаше да разкаже всичко на Дийн. Дийн беше в ролята на арбитър, по-възрастен, съдник, слушател, той одобряваше, кимаше.
— Да, да, продължавай, моля те.
Минахме Уолсънбърг; и изведнъж отстрани се мярна Тринидад; някъде край тоя път, около лагерен огън, навярно седеше Чад Кинг с неколцина антрополози и както някога сигурно разказваше историята на своя живот, без да подозира, че в същия този миг ние хвърчим по шосето на път за Мексико и си разказваме своето собствено минало. О, тъжна американска нощ! Подир това се озовахме в Ню Мексико, минахме покрай заоблените скали на Рейтън и спряхме при едно крайпътно заведение, обезумели от глад, хапнахме кюфтета и си увихме още няколко в салфетка, за да ги изядем оттатък границата.
— Сал, пред нас е вертикалният щат Тексас — каза Дийн, — но за нас той ще стане хоризонтален, като го преминем, дълъг е точно толкова, колкото е и широк. След няколко минути влизаме в Тексас и без да спирам да карам, утре по това време още няма да сме излезли от него. Представяш ли си?
Продължихме по-нататък. Сред необятната нощна прерия се гушеше първото градче на Тексас, Далхарт, през което бях минавал в 1947 година. То блещукаше на петдесет мили от нас, върху черния под на земята. В лунната светлина цялата земя като че беше от мескит и пустош. На хоризонта бе кацнала луната. Тя наедря, стана тлъста и червеникава, узря и се затъркаля, докато зорницата се пребори с нея и дъх на роса нахлу през прозорците ни — а ние все така се носехме. След Далас — празно градче като от кубчета — препуснахме към Амарийо и влязохме в него сутринта сред откритите погранични тревни площи, които само допреди няколко години са се зеленеели около индиански колиби. А сега имаше бензиностанции и джубоксове, модел 1950 година, с грамадни натруфени зурли, зейнали цепнатини за монети и отвратителни плочи. През целия път от Амарийо до Чилдрес ние с Дийн тъпчехме в главата на Стан сюжетите на разни книги, които бяхме чели, и то по негово желание, защото искаше да бъде образован. В приличащото слънце при Чилдрес свърнахме право на юг по някакъв второстепенен път и се понесохме през бездънните пустоши на Падюха, Гътри и Абилийн, Тексас. По това време вече Дийн трябваше да поспи, затова ние със Стан седнахме отпред и поехме управлението. Старата таратайка се нажежи, започна да подскача, но продължи да драпа нататък. Огромни облаци от пясъчен прах се понесоха към нас от трепкащите далечини. Стан караше и продължаваше с историите си за Монте Карло и Кан-сюр-Мер и небесносините кътчета около Мантон, където мургави хора се разхождали между бели стени.