В това време ние с Дийн се впуснахме из улиците на мексиканския Сан Антонио. Мекият въздух ухаеше — по-мек въздух не ме бе докосвал, — черен, тайнствен, жужащ. От звучния мрак внезапно изникваха силуети на момичета, превързали косите си с бели шалчета. Дийн крачеше и дума не обелваше.
— Ох, толкова е красиво, че просто нищо не ми се прави! — прошепна ми той по едно време. — Дай да вървим да надникнем навсякъде. Виж! Виж! Каква невероятна санантонска билярдна!
Влязохме. Около дузина момчета играеха билярд на три маси, всички бяха мексиканци. Ние с Дийн си купихме кола, напълнихме джубокса с монети и пуснахме „Уайнони Блус Харис“ и Лайънъл Хамптън, и Лъки Милиндър, и се разскачахме. Но Дийн ме караше и да се оглеждам.
— Хвърли едно око нататък, само с крайчето, додето слушаме извивките на Уайнони за прелестите на любимата му и додето вдишваме мекия въздух, както му викаш ти, и забележи онова момче, ненормалното, което играе на първата маса, виж го, то е посмешището на билярдната, цял живот е било посмешище. Другите нямат милост към него, не го обичат.
Ненормалното момче беше нещо като несъразмерно джудже с голямо, твърде голямо, красиво лице, върху което лъщяха огромни кафяви влажни очи.
— Не виждаш ли, Сал, та това е мексиканският Том Снарк на Сан Антонио, по целия свят се повтаря все една и съща история, гледай, пердашат го по задника със стика. Ха-ха-ха! Чуй ги как се късат от смях. Виж сега, той иска да спечели играта, заложил е четири пъти. Внимавай! Внимавай! — Наблюдавахме как джуджето с младото ангелско лице прави усилие да се прицели, но не успя. Останалите ревнаха. — Ей, братче — продължи Дийн, — гледай, гледай. — Те сграбчиха джуджето за врата и взеха да го подмятат ей така, на игра. То се разскимтя. Изниза се навън в нощта, но преди това хвърли назад засрамен незлобив поглед. — Как само ми се иска да се запозная с това невероятно типче, да разбера какви мисли се въртят в главата му, какви мадами си намира — ох, братче, този въздух ме опива! — Излязохме навън и се замъкнахме по-далеч, през няколко тъмни, тайнствени улици. Безброй къщурки се притулваха зад обрасли като джунгли зелени дворове; през тях мярвахме момичета в стаи, момичета на веранди, момичета в храстите с момчета. — Как не съм идвал досега в този луд град Сан Антонио! Представи си само какво ще е тогава в Мексико! Хайде! Тръгваме!
И се втурнахме назад към болницата. Стан беше минал през процедурите и ни увери, че се чувствал много по-добре. Прегърнахме го и му разказахме най-подробно преживелиците си.
Сега вече бяхме готови за последните сто и петдесет мили до магическата граница. Скочихме в колата и потеглихме. Бях тъй изтощен, че проспах целия път през Дили и Енсинал до Ларедо и се събудих едва когато паркираха колата пред някаква закусвалня в два часа сутринта.
— Ах — въздъхна Дийн, — краят на Тексас, краят на Америка, оттук нататък не знаем нищичко!
Жегата беше невъобразима: от нас шуртеше пот като вода. Не лъхваше капчица свежест, нямаше глътка въздух, нищо, само милиарди мушици, които се разплескваха по крушките, и задушаващото зловоние на топла река някъде наблизо в нощта — това беше Рио Гранде, която тръгва от прохладните долчинки на Скалистите планини, а в края на пътя си дълбае проломи със световни размери, за да размеси във великия Залив своите горещи води с тинята на Мисисипи.
В утрото на другия ден Ларедо изглеждаше зловещо. Шофьори от кол и въже и всякакви погранични контрабандисти се мотаеха насам-натам и дебнеха шанса си. Впрочем не бяха кой знае колко много: часът не беше подходящ за тях. В това дъно се наслоява американската тиня, в която затъват тежките престъпници, място, насъщно необходимо за заблудените, защото е близо до едно особено другаде, в което могат да изчезнат за миг. Контрабандата просто витаеше в тежкия, лепкав като сироп въздух. Лицата на ченгетата бяха зачервени, намръщени и запотени, а самите те никак не бяха наперени. Келнерките бяха мръсни и отблъскващи. А над всичко тегнеше вездесъщото присъствие на необятно Мексико и почти се усещаше мирисът на милиардите тортили, който цвърчаха и се пържеха в нощта. Нямахме представа какво ще се окаже Мексико. Отново се намирахме на морското равнище и когато се опитахме да закусим, едва преглъщахме хапките. Загънах остатъка от храната в салфетки за из път. Стана ни страшно и тъжно. Но всичко се промени, когато прекосихме тайнствения мост над реката и гумите ни се затъркаляха вече по мексиканската земя, макар тя да не бе друго освен пункт за гранична проверка. От другата страна на улицата започваше Мексико. Гледахме смаяни. Изумяваше ни това, че всичко беше точно като в Мексико. Беше три часът сутринта и типове със сламени шапки и бели панталони стояха край олющените сипаничави фасади на магазините.