— Вижте ги само тия типове! — прошепна Дийн. — Охо-хоо! — И предпазливо пое въздух. — Почакайте, почакайте!
Представителите на мексиканските власти излязоха ухилени и ни поканиха, ако обичаме, да си извадим багажа. Така и направихме. Не можехме да откъснем очи от отсрещната страна на улицата. Умирахме от нетърпение да се гмурнем в нея и да се изгубим из тайнствените испански улички. Беше само Нуево Ларедо, а на нас ни приличаше на Светата Лхаса25.
— Тия момчета будуват по цяла нощ — прошепна ми Дийн.
Бързахме да свърши по-скоро проверката на документите ни. Предупредиха ни да не пием вода от чешмите след границата. Мексиканците прегледаха багажа ни отгоре-отгоре. Никак не приличаха на представители на властта. Бяха мързеливи и благи. Дийн не сваляше очи от тях. Той се обърна към мен:
— Я виж какви били ченгетата в тая страна! Просто не вярвам на очите си! — И ги разтърка. — Да не би да сънувам?
После дойде ред да обменяме пари. Видяхме купчини песос върху масата и научихме, че осем или приблизително толкова са равни на един американски долар. Обменихме почти всичките си пари и доволни натъпкахме дебелите пачки по джобовете си.
5
После обърнахме лица към Мексико, смутени и учудени, защото десетки мексикански типове ни наблюдаваха в нощта изпод потайните периферии на шапките си. По-нататък, от вратите на целонощните ресторанти, излитаха музика и дим.
— Юпииииии! — възкликна Дийн много тихо.
— Това е! — ухили се един от мексиканските представители на властта. — Готови сте, момчета. Можете да продължавате. Добре дошли в Мехико. Приятно прекарване. Пазете си парите. Карайте внимателно. Последното ви го казвам от мен, аз съм Ред, всички ми викат Ред. Достатъчно е само да попитате за Ред. Яжте на воля. Не се притеснявайте. Ще ви бъде хубаво. В Мехико не е трудно да се забавлявате.
— Сигурно! — потръпна Дийн, колата прекоси улицата и влязохме в Мексико като по терлици. Паркирахме недалеч и тримата, рамо до рамо, хлътнахме в една испанска улица с мъждиви кафеникави светлини от двете й страни. Старци, които приличаха на ориенталски наркомани или на пророци, седяха на столчета, изнесени в нощта. Уж никой не ни гледаше, а се проследяваше всяко наше движение. Свихме рязко вляво — влязохме в една задимена закусвалня, наобиколихме един американски джубокс от трийсетте години и напускахме плочи с изпълнения на испански китари. Мексикански шофьори по ризи и мексикански хипстъри със сламени шапки седяха на въртящи се столчета и поглъщаха безформени бърканици от тортили, фасул, тако и какво ли още не. Купихме три бутилки студена бира — serveza се казваше бирата — по трийсетина американски цента бутилката. Накупихме и сума мексикански цигари по шест цента пакетът. Разглеждахме отново и отново нашите чудни мексикански пари, които тъй бързо се топяха, въртяхме ги в ръце, озъртахме се и се усмихвахме на всички. Зад нас се простираше цяла Америка и всичко, което ние с Дийн сме знаели за живота и за живота на път. И ето, най-после в края на пътя открихме вълшебната земя и се оказа, че дори не сме сънували мащабите на нейното вълшебство.
— Помисли си само, тия типове не лягат цяла нощ — прошепна ми Дийн. — И си представи какъв ще е тоя безкраен континент пред нас с могъщите планини Сиера Мадре, които сме виждали само на кино, с джунглите надолу към тропика, с пустинното плато, не по-малко от нашето, което стига чак до Гватемала и господ знае докъде още, ухаааа! Какво ще правим сега? А? Хайде да се размърдаме!
Станахме и се върнахме при колата. Един последен поглед към Америка през ярките светлини по моста над Рио Гранде, после обърнахме гръб и калници и колата изрева напред.