След миг навлязохме в пустинята и цели петдесет мили през равната земя не се мярнаха фаровете на ни една кола, нито някаква друга светлинка. Не след дълго зората пропълзя над Мексиканския залив и съзряхме навред около нас призрачните очертания на бодливите юкански кактуси и израстъците на месестите.
— Каква дива страна! — изревах с пълно гърло. Ние с Дийн съвсем се ококорихме. В Ларедо бяхме полуживи. Стан, който беше пътувал по чужди земи, спокойно си спеше отзад. Пред нас с Дийн стоеше цяло Мексико.
— Сал, оставаме всичко зад себе си и навлизаме в нова непозната фаза. Миналото, тревогите и лудите забави са след нас, а отпред ни е — това! Тъй че спокойно можем да не мислим за друго, а само да продължаваме напред с изправени глави, устремно, нали разбираш, и да се опитаме да вникнем в този свят така, както всъщност, честно казано, никой друг американец не е правил преди нас. А тук все пак са идвали американци, нали? През мексиканската война. Минавали са през това място с оръдия.
— Това е пътят и на обявените извън закона американци от едно време — казах му, — които са се прехвърлили през границата и са слизали в стария Монтерей, така че, ако се вгледаш по-добре в сивеещата пустиня и си представиш как призракът на някой стар вироглавец, надигнал се изпод надгробния си камък, препуска в изгнаническа самота към неизвестното, ще видиш и…
— Ние сме в широкия свят! — прекъсна ме Дийн. — Господи! — изкрещя и удари кормилото. — Широкия свят! Можем да продължим право към Южна Америка, ако пътят стига дотам. Помисли си само! Копеле! Ще се пръсна! — Носехме се все по нататък. Зората за миг се разпростря и в далечината на пътя различихме белия пясък на пустинята и самотни колиби. Дийн забави, за да ги огледа.
— Какви прихлупени колиби, братче, по-лоши са и от тези в Долината на смъртта. Тия хора, изглежда, не държат особено на външния изглед.
Първият град пред нас, който беше отбелязан на картата, носеше името Сабинас Идалго. Изгаряхме от нетърпение да стигнем до него.
— А пътят не е много по-различен от американските — продължи Дийн — с изключение само на една шантава подробност: ако забелязвате, разстоянията върху крайпътните табели са в километри и всяка от тях показва колко остава до Мексико Сити. Не виждате ли, като че ли е единственият град в страната, всички знаци сочат към него. — До столицата оставаха само 767 мили; в километри цифрата надхвърляше хиляда. — Ох, ще се пръсна! Страхотен кеф! Каква земя! Йе! — крещеше Дийн.
В Сабинас Идалго пристигнахме, след като пресякохме пустинята, в около седем часа сутринта, и силно намалихме, за да огледаме селището. Събудихме и Стан. Изпънахме гърбове и вратове да зяпаме. Главната улица беше кална и цялата в дупки. От двете й страни — мръсни схлупени кирпичени постройки. Катъри, натоварени с дисаги, пъплеха по улицата. Боси жени ни гледаха от тъмните прагове. Улицата гъмжеше от пешаци, които започваха новия ден на мексиканската провинция. Старци с увиснали мустаци ни гледаха втренчено. Тримата мръсни, брадати американски младежи — вместо обичайните спретнати туристи — им бяха безкрайно интересни. Изпъплихме по главната улица с десет мили в час и нищо не изпуснахме. Група момичета вървяха точно пред носа на колата ни. Докато ги заобикаляхме, едно от тях ни подвикна:
— Накъде сте тръгнали бе, хора?
Обърнах се към Дийн изумен:
— Чу ли я какво каза?
Дийн беше толкова слисан, че както си караше бавно, само повтори:
— Да, чух я какво каза, много добре я чух, ох, майчице, ще се пръсна, просто не знам какво да правя, толкова ми е хубаво и леко в тоя утринен свят. Знаеш ли, че ние най-после пристигнахме на небето. То едва ли е по-прохладно и по-велико, не е възможно да е друго.
— Я да се върнем и да подберем мадамите — предложих аз.
— Ъхъ — съгласи се Дийн, но продължи да кара напред с пет мили в час… Беше сразен, не му се правеше онова, което би сторил в Америка. — По пътя ни ще има още милиони такива момичета — добави той след малко. После се разколеба, зави обратно и се върнахме при момичетата. Те отиваха на работа в полето; усмихнаха ни се. Дийн ги гледаше с изцъклени очи. — Дявол да ги вземе! — мърмореше си под носа. — Ох! Прекалено хубаво е, за да бъде истинско. Момичета, момичета. И то особено сега, в този момент, при това мое състояние, Сал, когато изследвам вътрешността на всички домове, покрай които минаваме — тези разсъхнати прагове, зад които виждаш кревати със сламеници и заспали върху тях дребни мургави деца, които вече приритват в усилието си да се събудят; техните мисли са смразени от празнотата на съня, но малките им същества искат да се надигнат, а пък майките им бъркат закуска в железните канчета; я виж какви капаци слагат по прозорците на къщите си, погледни ги и тия старци, старците са тъй спокойни, величествени и нищо не ги вълнува. Тук никой не таи в себе си подозрение, няма тазова нещо. Всички са спокойни и невъзмутими, гледат те с неприкритите си кафяви очи, но не ти казват нищо, само те гледат, в тези погледи всички човешки страсти са омекотени, овладени и все пак са налице. Я само си спомни глупостите, които си чел за Мексико и за дремещия гринго и разните подобни боклуци — както и останалите идиотщини за мазните изнудвани — и всичко останало, а хората тук са открити и мили и нищо не ти кроят. Изумен съм от това.