Получил образованието си в суровите нощи на пътищата, Дийн навлизаше сега в света, за да го опознае. Навеждаше се над кормилото, оглеждаше всичко от двете страни и бавно напредваше. Спряхме за бензин на другия край на Сабинас Идалго. Цяло сборище от фермери със сламени шапки и увиснали мустаци кряскаха и се шегуваха пред прастарите бензинови помпи. По-нататък един дядка се бъхтеше в полето и ръчкаше пред себе си катър. Слънцето изпълзя високо, от чисто по-чисто, над древните човешки занимания.
Продължихме пътя си към Монтерей. Величествени планини извисяваха снежните си кули пред нас; понесохме се право нататък. Един процеп между тях се разширяваше и отваряше лъкатушещ проход, в който навлязохме. След броени минути вече бяхме изоставили пустинята от кактуси и се заизкачвахме в прохладния въздух по път с каменен парапет покрай пропастта и с огромни, изписани с бяла боя имена на президенти върху скалите. Никого не срещнахме по този високопланински път. Той се виеше сред облаците и ни изведе на голямото плато на върха. От това плато големият индустриален град Монтерей пращаше пушеци в синьото небе с огромните къдрави облаци, изрисувани като руно върху свода на деня, които напомняха за Мексиканския залив. В Монтерей, също както в Детройт, се влизаше покрай високи дълги фабрични стени — само дето тук още имаше магарета, които се приличаха на тревата край стените, и гъстозастроени квартали с хиляди сновящи хипстъри, които се навъртаха по входовете, и проститутки, които гледаха от прозорците, и странни магазинчета, в които навярно се продаваше какво ли не, и тесни тротоари, по хонгконгски гъмжащи от народ.
— Аууу! — извика Дийн. — И всички тия неща под това тяхно слънце. Забеляза ли мексиканското слънце, Сал? То просто те опива. Ихаааа! Искам да вървя нататък и нататък — този път сам ме тегли!
Спомена се нещо за спиране в примамливо обещаващия Монтерей, но Дийн искаше да пести времето, за да му стигне за Мексико Сити, а освен това знаеше, че колкото по-напред вървим, толкова по-интересен щеше да става пътят. Караше като истински дявол и за секунда не спираше. Ние със Стан бяхме каталясали, предадохме се, капнали за сън. Огледах се и видях два странични гигантски върха-близнаци оттатък Стария Монтерей, там, където са потъвали преследваните от закона.
Монтеморелос беше пред нас, в ниското, отново в по-горещи надморски височини. Станало беше непоносимо жежко и чуждо. Дийн реши непременно да ме събуди, за да не пропусна.
— Погледни, Сал, не трябва да изпускаш това.
Погледнах. Носехме се през блата, от време на време задминавахме по пътя Странни дрипави мексиканци, пъхнали мачете във въжените си пояси, някои дори сечаха храсти. Всички спираха и ни гледаха с непроницаеми лица. През гъстите храсталаци мяркахме й къщурки със сламени покриви и с бамбукови стени от африкански тип, съвсем като колиби. Особени момичета, тъмни като луната, се втренчваха в нас от тайнствените, потънали в зеленина прагове.
— Братче, как само ми се иска да поспра и да се поразсея с някоя от тия малки красавици — провикна се Дийн, — но около тях все ще се навърта я старица, я старец — веднъж наблизо, друг път на стотина ярда, ту събират съчки, ту дърва, ту пък хранят животните. Тук момичетата като че никога не остават сами. Май в цялата страна никой никога не остава сам. Докато ти спеше, аз изучавах пътя и страната… ох, защо не мога да ти разкажа всички мисли, които ми минаха през главата, братче! — Той се потеше. Очите му бяха зачервени, погледът налудничав, но същевременно покорен и нежен — Дийн бе открил хора, близки нему по дух. Носехме се през безкрайните блата с постоянна скорост от четирийсет и пет. — Знаеш ли, Сал, мисля си, че пейзажът скоро няма да се промени. Та, ако искаш да покараш, аз ще поспя.
Седнах на кормилото, натиснах газта и унесен в свои блянове, минах през Линарес, после през гореща равна блатиста земя, прекосих Рио Сото ла Марина край Идалго, от която се издигаха гъсти изпарения, и продължих нататък. Необятна долина, като зелена джунгла, с дълги полета от зелени насаждения се разкри пред очите ми. Отстрани, от едно старо мостче, ни наблюдаваха мъже на групи. Реката течеше гореща. После сменихме височината, заизкачвахме се, докато пред нас отново се разпростря пустиноподобна местност. От другата страна бе градът Грегория. Приятелите ми спяха, а аз бях сам във вечността зад кормилото, пътят беше прав като стрела. Нищо общо Нямаше с пътуванията през Каролина или Тексас, или Аризона, или Илиной; сякаш карахме през цялото земно кълбо към ония места, където сред индианците-фелахи26 на света щяхме най-после да прозрем в същността на онова необразовано, примитивно, ридаещо човечество, което се е разположило върху пояса, обхващащ екваториалния търбух на света от Малака (нокътят от пръста на Индокитай) през огромния индийски субконтинент, през Арабия и Мароко, до същите тези пустини и джунгли на Мексико, а после над океанските вълни през Полинезия до мистичния Сиам на Жълтата Роба и отново нататък по кръга, така че същото онова скръбно ридание, което се носи откъм разрушените стени на испанския Кадис, отеква и на 12 000 мили по-далеч, в дълбините на индийския Бенарес, Столицата на Света. Тези хора несъмнено бяха индианци и нямаха нищо общо с педровците и панчовците от глупавата цивилизована американска представа — имаха високи издадени скули, полегати тесни очи и ненатрапливо поведение; не бяха глупаци, нито палячовци; величествени и строги, те бяха изворът на човечеството, неговият праотец. Вълните принадлежат на Китай, но земята е на индианците. Както скалите в пустинята, те са основата в пустинята на „историята“. И съзнаваха това, докато минавахме покрай тях ние, самодоволните американци с портфейли, пристигнали да се забавляват из тяхната страна; те знаеха много добре кой е бащата и кой синът в изконния земен живот, но не го показваха. Защото, когато разрушението отнесе света на „историята“ и Апокалипсисът се разрази още веднъж, както толкова пъти в миналото, хора със същите тия очи ще гледат от пещерите на Мексико и на Бали; там, откъдето е започнало всичко, където е бил закърмен Адам и е бил научен да търси знанието. Ето такива мисли се въртяха в главата ми, докато наближавах горещата, напечена от слънцето Грегория.
26
Селско население на Египет, Сирия и други арабски страни; потомци на древните египтяни; водят заседнал живот и основен поминък им е земеделието, начинът на живот е противоположен на този на номадскнте бедуини. — Б.пр.