— Случайно да познаваш един приятел, на когото викат Върлината?
А той отвърна:
— Имаш пред вид онова високо приятелче, дето се смее силно?
— Може би, това е в неговия стил. Моят човек е от Ръстин, Луизиана.
— Точно така. Понякога му викат Луизианската върлина. Ама разбира се, че познавам Върлината.
— Който работеше на нефтените находища в Източен Тексас?
— Точно така, Източен Тексас, а сега пасе крави.
Това беше самата истина; и все пак не можех да повярвам, че Кореняка наистина познава Върлината, когото години наред бях търсил къде ли не.
— А после отиде на пристанището в Ню Йорк и се хвана да работи на шлеп?
— Е, за това не знам.
— Сигурно си го познавал само докато е бил на Запад.
— Така е. Никога не съм ходил в Ню Йорк.
— Ей, да знаеш, смаян съм, че го познаваш. Уж не сме малка страна… Но как веднага те усетих, че не може да не го познаваш, а?
— Да, познавам Върлината доста добре. Винаги е щедър, щом се сдобие с малко пари. Но може да бъде зъл и жесток; веднъж го видях как само с един удар просна един полицай в гаража на Шайен.
Това беше в стила на Върлината; той вечно упражняваше във въздуха този свой сразяващ удар; приличаше на Джек Демпси6, на един млад и вечно пиян Джек Демпси.
— Ей да му се не види — изкрещях във вятъра и надигнах бутилката; вече се чувствах съвсем добре. Вятърът брулеше откритата каросерия и отвяваше всяка глътка, тоест отвяваше лошото й въздействие, а доброто хлътваше в стомаха ми.
— Шайен, ето ме, пристигам! — пропях аз. — Денвър, очаквай твоето момче.
Кльощавия монтанец се обърна към мен, посочи обувките ми и отбеляза:
— Ти да не би да мислиш, че ако ги закопаеш в земята, ще поникнат и родят? — без, разбира се, и помен от усмивка, но останалите момчета се закискаха. Обувките ми наистина бяха най-нелепите в цяла Америка: бях тръгнал с тях само защото не исках краката ми да се потят по горещия път и като изключим дъжда в планината Беър, те се оказаха идеални за пътуване. Затова и аз се посмях с всички. А самите обувки вече бяха толкова окъсани, че парченца боядисана кожа стърчаха на всички страни като люспи на пресен ананас и през тях се подаваха пръстите ми. Както и да е, дръпнахме по още една глътка и още се смяхме. Като насън изсвистявахме от мрака, връхлитахме в малки градчета, изникнали около кръстопътища, профучавахме покрай дълги редици от помайващи се в нощта жетвари и каубои. Те ни изглеждаха с едно извъртане на главите, а ние, вече прелетели на другия край на града, ги виждахме от продължаващия мрак как се пляскат о бедрата — странен екипаж бяхме за тях.
По това време на годината много мъже идваха по тези земи; жътва беше. Момчетата от Дакота нещо не ги сдържаше.
— Я да слезем при следващата пишпауза; като че ли има много работа насам.
— Свърши ли жътвата тук, трябва само да вървите на север — посъветва ги Кльощавия монтанец — и да карате все тъй след жътвата, докато стигнете Канада.
Момчетата кимнаха неопределено; не обърнаха особено внимание на съвета му.
През цялото това време младият русокос беглец не помръдна; понякога Кореняка от Мисисипи се изтръгваше от своя будистки транс, надвесваше се над препускащите в мрака прерии и прошепваше блага дума в ухото на момчето. Момчето кимваше. Кореняка се грижеше за него, за настроенията и страховете му. Питах се къде ли ще слязат окаяните и какво ще правят. Нямаха цигари. Раздадох им целия си пакет, толкова ми домиляха. Бяха благодарни и скромни. Нито веднъж не си поискаха, все аз им предлагах. Кльощавия монтанец имаше цигари, но нито веднъж не пусна пакета си между нас. Стрелнахме се през друго градче, около друг кръстопът, покрай други дангалаци в джинси, скупчили се в мъждивата светлина като рояк мушици в пустиня, и отново хлътнахме в безбрежния мрак, а звездите над нас засияваха все по-чисти и ясни с избистрянето на въздуха, колкото по-високо се изкачвахме по склона на западното плато — напредвахме, така да се каже, с около фут височина на миля разстояние. — и в никоя посока дървета не засланяха от погледа ниско спусналите се звезди. Както прелитахме покрай някакъв храсталак, зърнах за миг бялата печатна муцуна на крава. Имах чувство, че пътувам с влак, носехме се тъй равномерно и направо.