— Кои са тия? — попита Дийн, силно възбуден.
— Това мои братя. И майка тук. Сестра също. Това мои близки. Аз женен, живее в града.
— Какво ще каже майка ти за марихуаната? — премигна Дийн.
— А, тя намира марихуаната.
Останахме да чакаме в колата, а Виктор слезе, притича с широка крачка до къщата и каза няколко думи на възрастната жена, която веднага се обърна, влезе в градината зад къщичката и започна да събира сухите листа от марихуана, обрани по-рано и разстлани да се сушат на слънце. В същото време братята на Виктор се хилеха под едно дърво. Канеха се да дойдат и да ни поздравят, но им трябваше известно време, за да станат и да се придвижат до нас. Виктор се върна, мило усмихнат.
— Ий, братче, тоя Виктор е най-страшният, най-фамозният откачен, халосан тип, когото съм срещал в живота си. Виж му само бавната плавна походка. За какво да бърза човекът!
От пустинята вееше равен постоянен бриз. Беше убийствено горещо.
— Виждаш колко горещо? — каза Виктор, като приседна отпред при Дийн и посочи нажежения покрив на форда. — А като дръпнеш маа-рии-хуа-на, няма бъде горещо. Ей сега.
— Да — отрони Дийн и намести тъмните си очила, — разбира се, че ще почакаме, Виктор, момчето ми.
В тоя момент големият брат на Виктор бавно приближи към нас с някаква трева, загърната във вестник. Тръшна я в скута на Виктор и небрежно се облегна на вратата на колата, за да ни се усмихне и да ни каже: „Здравейте.“ Дийн кимна и мило му се усмихна. Никой не проговори; толкова хубаво беше! Виктор започна да свива най-тлъстата цигара, която някой някога е виждал. Нави такава цигара с марихуана (използваше кафява опаковъчна хартия), която заприлича на въздебела кубинска пура. Беше направо грамадна. Дийн я погледна ококорен. Виктор небрежно я запали и я пусна да обикаля между нас. Да дръпнеш от такова чудо, е все едно да застанеш над комин и да вдишваш с пълни дробове. Димът нахлу в гърлата ни като поразяваща огнена струя. Задържахме дъх, а после изпуснахме почти едновременно. След миг бяхме омаяни. Потта застина по челата ни и изведнъж се почувствахме така, сякаш се намирахме на плажа в Акапулко. Погледнах през задното стъкло на колата и видях друг от братята, на Виктор, най-странния — висок като перуански индианец с широк пояс през рамото; облегнал се беше на един стълб и ни се усмихваше, но беше прекалено стеснителен, за да дойде при нас и да ни подаде ръка. Струваше ми се, че отвсякъде колата е обкръжена от братя, защото откъм Дийн се появи и трети. А после стана нещо невероятно странно. Всички така се замаяхме и ни стана тъй хубаво, че формалностите до една отпаднаха и ние се съсредоточихме върху непосредствените неща от действителността, върху това колко беше странно, че в този момент американци и мексиканци пушехме заедно марихуана в пустинята и преди всичко върху това колко бе странно да се взираме отблизо в лицата, в порите на кожите, в мазолите по пръстите и в свенливите скули на един друг свят! Братята-индианци започнаха тихичко да ни обсъждат; личеше си как ни оглеждат, претеглят, как сравняват впечатленията си или ги променят и доуточняват: „Да-да“, докато пък ние с Дийн и Стан говорехме за тях на английски.
— Я го виж оня чудат брат отзад, който не се е помръднал от стълба и излъчването на смешната му щастлива срамежлива усмивка не е спаднало ни на йота. Другият пък, отляво на мен, по-възрастният, е по-уверен в себе си, но е по-тъжен, прилича на неудачник или дори на градски скитник, само Виктор е порядъчно женен — той е като някакъв египетски фараон, не ти ли се струва така? Ех, тия момчета са славни! Никога не съм виждал подобно нещо. Те пък говорят за нас и ни се чудят, нали виждаш! Уж и те са като нас, но все пак с малка разлика, навярно им е интересно как сме облечени — впрочем и на нас, — но още по-чудни са им вещите в колата ни, странният начин, по който се смеем, тъй различен от техния, и може би дори мирисът ни, който сравняват със своя. Все пак готов съм окото си да дам, за да разбера какво си говорят за нас. — И Дийн на мига се опита да узнае: — Ей, Виктор, какво каза брат ти току-що?
Виктор отправи към Дийн тъжните си тъмнокафяви очи.
— Да-да.
— Не, не разбра въпроса ми. За какво си говорите?
— О — смути се силно Виктор, — не харесваш маа-рии-хуаната?
— Ами, чудесна е! Но какво си говорите!?
— Говорим? Да, говорим. Харесва ли ви Мексико?
Трудно щяхме да се разберем, след като нямахме общ език. Тъй че всички се умълчахме, укротихме се, дръпнахме отново от цигарата и просто се наслаждавахме на полъха на пустинята; замислихме се, всеки се отдаде на своите национални, расови, лични и вечни мисли.