Време беше за момичетата. Братята се оттеглиха на мястото си под дървото, майката застана на слънчевия праг да ни погледа, а ние бавно се затресохме с колата към града.
Тоя път друсането не ни беше неприятно; стори ни се като плавно люлеене, сякаш се носехме по синьо море, а лицето на Дийн сияеше от неестествено озарение като златен блясък, додето ни обясняваше за първи път как да разберем пружиниран ето на колата и да се насладим на возенето. Ние подскачахме нагоре-надолу и дори Виктор разбра и се разсмя. После посочи вляво, за да ни покаже кой път води към момичетата, а Дийн погледна безкрайно щастлив нататък, наклони се, взе завоя, поведе ни плавно и уверено към целта, като в същото време слушаше Виктор, който говореше нещо и току вметваше внушително и високопарно: „Да, разбира се! Ни най-малко не се съмнявам! Определено, братче! О, да! Ами, глупости, ти ми говориш чудесни неща! Разбира се! Да! Моля, продължавай!“ — след което Виктор отново се впускаше в тържествено испанско красноречие. В един луд миг си помислих, че Дийн разбира всяка негова дума просто благодарение на дивата си интуиция и на внезапните прозрения на откривателския си гений, вдъхновен, непонятно как, от щастието, което сам излъчваше. Точно в този момент той толкова ми заприлича на Франклин Делано Рузвелт — чиста измама за моите смъдящи очи и за блуждаещия ми разум, — че се облегнах назад, изгубил дъх от изумление. Засипан от милиарди боцкащи искрици на блаженството, аз трябваше да се боря със себе си, за да видя образа на Дийн, а той ми се стори сякаш божествен. Тъй силно ме бе хванала марихуаната, че трябваше да се отпусна на седалката; друсането на колата разпращаше тръпки на екстаз по цялото ми тяло. Дори само мисълта да погледна през прозореца към Мексико — което в моето съзнание вече израстваше като нещо ново и съвсем различно — ме стряскаше, сякаш трябваше да надзърна в някакъв загадъчен бляскав сандък със съкровища, а пък се страхувах да не ми се заслепят очите; съкровищата и богатствата бяха толкова много, че очите сами бягаха от тях, трудно можеха да ги възприемат отведнъж. Преглътнах. Видях как от небето заструиха златни потоци, стекоха се точно върху покрива на старата разнебитена кола, пронизаха зениците ми и проникнаха в мен; заляха всичко. Погледнах през прозореца към улиците — в слънчевия жар видях жена на прага на къща и ми се стори, че тя слуша всяка наша дума и ни кима оттам — обичайните параноични видения на преголямата доза наркотик. Но златният порой не секваше. Дълго време съзнанието ми не възприемаше нашите действия, свестих се едва по-късно, когато от тишината на възпламенения си мозък отново отправих поглед към света, сякаш се пробуждах от сън, сякаш се изтръгвах от бездна, и ми казаха, че сме паркирали пред извънградската къщурка на Виктор, който вече стоеше до вратата на колата с момченцето си на ръце, за да ни го покаже.
— Виждате сина ми? Казва се Перес, шест месеца.
— Ей! — възкликна Дийн, лицето му все още излъчваше върховна радост, дори блаженство. — По-красиво дете не съм виждат в живота си. Я погледнете тия очи. Ей, Сал, Стан — обърна се той към нас, сериозен и разнежен, — държа особено мноо-го да се вгледате в очите на това малко мексиканско момченце, сина на нашия прекрасен приятел Виктор, и да прочетете в тях какво ще стане то, мъж със своя собствена душа, която живее вече в очите му — прозорците на човешката душа, — такива дълбоки очи несъмнено предсказват прекрасна душа.
Красиви думи. И красиво дете. Виктор погледна тъжно своя ангел. В този миг и тримата желаехме да си имаме по едно такова прелестно малко синче. Толкова силни бяха чувствата ни към душата на това дете, че то усети нещо и първо се намръщи, а после горчиво заплака, споходено от някаква незнайна скръб, която бяхме безсилни да утешим, защото идеше прекалено отдалеч, през безбройните тайни на времето. Опитахме всичко; Виктор го погали по врата и го залюля, Дийн загука, аз помилвах малките му ръчици. То само зарева по-силно.
— Страшно съжалявам, Виктор, че го натъжихме — промълви Дийн.
— Не натъжили, плаче бебе.
В отвора на вратата зад Виктор, твърде срамежлива, за да се покаже, стоеше дребничката му боса жена и с нежна грижовност чакаше да й върнат детето, за да го обгърне с ласкавите си мургави ръце. След като и показа сина си, Виктор се качи при нас в колата и гордо посочи надясно.
— Готово — каза Дийн, направи завой и ни поведе из по алжирски тесни улички, от всяко кътче на които ни гледаха леко учудени лица. Пристигнахме в публичния дом. Беше разкошна сграда с орнаменти, окъпана в лъчите на златното слънце. На улицата, облегнати на первазите под прозорците на публичния дом, стояха двама полицаи с провиснали панталони, сънени, отегчени; когато влизахме, те ни хвърлиха бегли, но заинтригувани погледи и останаха през трите часа, в които ние бесувахме под носовете им, чак докато излязохме привечер и по знак на Виктор пъхнахме в ръцете на всеки от тях равностойното на двайсет и четири цента, само колкото да се каже.