Вътре намерихме колкото си искаме момичета. Някои се излежаваха върху канапета, поставени на дансинга, други пиеха край дългия бар вдясно. Една арка в насрещната стена водеше към малки като кутийки барачки, които приличаха по-скоро на кабините от градските плажове. Барачките бяха разположени в слънчевия двор. Зад бара седеше собственикът на заведението, млад тип, който мигом изтича навън, щом му казахме, че искаме да слушаме мамбо, върна сее цял наръч плочи, предимно от Перес Прадо, и ги пусна през високоговорителя. Целият град Грегория можеше да слуша веселбата, която забушува в „Сала де Баиле“. В самия хол на заведението звукът на музиката беше тъй оглушителен — това всъщност беше верният начин да се използва джубокса, иначе за какво ли друго е създаден? — че за миг ни зашемети откритието как никога досега не сме дръзвали да пускаме музиката, колкото силно ни се ще, тоест толкова силно, колкото сега. Тя ехтеше и трещеше право върху нас. Само след минути половината град се изсипа на прозорците да гледа как „Americanos“-ите танцуват с момичетата. Застанаха на мръсния тротоар редом с полицаите и безразлично и безгрижно се облегнаха на первазите. „Още мамбо-джамбо“, „Чатануга де мамбо“, „Мамбо нумеро очо“ — тия велики парчета отекваха и гърмяха в златния тайнствен следобед като звуците, които вероятно ще ехтят в последния ден на света, когато настъпи Второто пришествие. Тромпетите надуваха тъй силно, че сигурно се чуваха и в пустинята, откъдето и без това бяха дошли. Барабаните бяха полудели. Ритъмът на мамбото е конгоански, иде от Конго, реката на. Африка и на света; и наистина е ритъмът на света: „бум-та, та-бу-бум, бум-та, та-бу-бум!“. Пианото изливаше порои от високоговорителя. Възгласите на певеца бяха като великански въздишки във въздуха. Финалните мотиви на тромпетите, съпроводени от барабанената кулминация на конга и бонго-барабаните от лудата плоча „Чатануга“, за миг вцепениха Дийн, който притрепера плувнал в пот; после, когато тромпетите разсякоха с вибриращото си ехо задрямалия простор, като че се намирахме в хралупа или в пещера, очите му се разшириха от ужас, сякаш бе съзрял дявол, и той бързо ги стисна. Самият аз бях потресен до дъното на душата си; чух как тромпетите разтрошават светлината, която бях съзрял, и ми се разтрепераха мартинките.
Когато засвири бързата плоча „Мамбо-джамбо“, затанцувахме с момичетата като обезумели. И едва тогава, в екстаза си, започнахме да различаваме, че те са отделни личности. Велики момичета бяха. Странно, но най-лудото от тях беше с индианска и бяла кръв, родом от Венецуела и само на осемнайсет години. Имаше вид на момиче от добро семейство. Господ знае защо проституираше в Мексико с това нежно лице и изящна външност. Сигурно някаква ужасяваща мъка го бе докарала дотук. Наливаше се с алкохол без мярка. Обръщаше чашите една след друга. И често ги събаряше и чупеше, само че това беше вече преднамерено — за да ни накара да изхарчим повече пари. Облякла прозрачен пеньоар в следобеда, венецуелката буйно танцуваше с Дийн, увиснала на врата му, и го молеше за нещо, молеше безспир. Дийн беше тъй гипсиран, че не знаеше откъде да започне, от момичетата или от мамбото. Изчезнаха към кабинките. Мен ме затисна една дебела и безинтересна мадама с кученце, която се обиди, когато показах, че нейното куче ми е неприятно, понеже непрекъснато се опитваше да ме ухапе. Все пак направи компромис и отиде да го прибере някъде, но когато се върна, друго момиче, с малко по-добра, но не най-добрата външност, вече беше забило въдицата си в мен и се бе впило като пиявица във врата ми. Аз пък правех опити да се освободя, за да се добера до една шестнайсетгодишна мулатка, която седеше в насрещния край на хола и меланхолично съзерцаваше пъпа си през процепа на своята къса като риза рокличка. Не успях. На Стан се падна едно петнайсетгодишно момиче с бадемова кожа и рокля, дълбоко разкопчана отдолу и отгоре. Луд ден. Поне двайсетина мъже ни гледаха, облегнати на прозорците.
По едно време пристигна майката на мулатката — всъщност тя беше почти черна — за кратък скръбен съвет с дъщеря си. Когато видях това, ме досвеня да се домогвам до единственото момиче, което всъщност ме привличаше. И се оставих на пиявицата да ме отведе в кабинката си, където, сякаш насън, под рева и екота на монтирания вътре допълнителен високоговорител бясно клатихме кревата половин час. Стаичката представляваше пълен квадрат с шпертплатови стенички и без таван, в единия ъгъл имаше икона, в другия — мивка. По целия тъмен коридор момичета подвикваха: „Agua, agua caliente“, което значи „топла вода“. Стан и Дийн също бяха изчезнали от кръгозора. Моята мадама вземаше по трийсет песо, около три и половина долара, но поиска допълнителни десет песо, като съчини дълга история за нещо си. Аз нямах представа от стойността на мексиканските пари; все едно, че разполагах с милион песо. Пропилях сума пари по нея. После изтичахме обратно хола да танцуваме. Тълпата от улицата бе нараснала. Ченгетата изглеждаха все тъй отегчени. Хубавата венецуелка на Дийн ме издърпа през една врата в друг, непознат бар, който очевидно също беше към публичния дом. Там един млад барман приказваше и бършеше чаши, и някакъв старец с увиснали мустаци седеше и обсъждаше нещо сериозно. Мамбото кънтеше и тук — от друг високоговорител. Сякаш целият свят се люшкаше. Венецуелката увисна на врата ми и ме помоли да я почерпя с питие. Барманът не искаше да й даде. Тя се моли, моли и когато най-после той отстъпи, тя го разля, но този път, без да иска, защото зърнах съжалението в отчаяните й, хлътнали, безпомощни очи.