— Уффф! — въздъхна Дийн, включи фаровете, но те не проработиха. — Ами сега! Ами сега! По дяволите! — И злобно заблъска таблото. — Господи, ще трябва да караме през джунглата без фарове, какъв ужас, ще виждам пътя само когато се зададе друга кола, а тук не минават никакви коли! И естествено няма никакви други светлини! Какво ще правим, дявол да го вземе?
— Дай да караме. Или може би все пак да се върнем?
— Не, в никакъв случай! Ще продължаваме. Едвам виждам пътя, но ще се справим.
И се врязахме в мастиленосиния мрак, наситен с пронизващото бръмчене на насекомите, върху нас се слегна силен зловонен дъх на гнило и чак тогава си спомнихме и осъзнахме, че точно след Грегория картата показваше началото на Тропика на Рака.
— Ние сме в тропика! Значи, не е чудно, че се носи тази смрад! Усещаш ли я?
Подадох глава през прозореца; мушици се полепиха по лицето ми; в мига, в който обърнах ухото си към вятъра, долових зловещо пищене. Неочаквано фаровете ни отново проработиха, пронизваха пространството пред нас и осветиха самотния път, който се провираше между плътни стени от клюмнали, усукани дървета, високи сякаш стотици фута.
— По дяволите! — изкрещя Стан отзад. — Ще се пръсна!
Още беше дрогиран. Изведнъж осъзнахме, че и тримата сме все още под въздействието на опиата, та затова джунглата и несгодите не тревожеха щастливите ни души. И се разсмяхме в един глас.
— Каквото ще да става, ще се хвърлим в проклетата джунгла и ще спим нощес с нея, е-хеей, продължаваме напред! — изкрещя Дийн. — Старият Стан е прав. На Стария Стан не му пука. Защото е замаян от жените и тревата и от това шантаво, безподобно, невъзможно мамбо, което още гърми в ушите ми, сякаш го слушам в момента, хи-хи! Замаян е, затова знае какво върши!
Съблякохме фланелките си и продължихме през джунглата голи до кръста. Нямаше градове, нищо, затънтена джунгла, миля след миля, спускане надолу, все по-горещо, още по-оглушително бръмчене на насекомите, по-буйна и висока растителност, по-зловонен и душен въздух, докато почти свикнахме и дори взе да ни харесва.
— Иска ми се да се съблека гол и да се търкалям, търкалям през тая джунгла — каза Дийн. — И всъщност, дявол да го вземе, точно това ще направя, щом намерим подходящо място.
Внезапно пред нас изникна Лимон, селце посред джунглата, няколко мъждиви светлини, черни сенки, бездънно небе и стълпотворение от мъже пред безразборно пръснатите дървени бараки — тропически кръстопът.
Спряхме сред невъзможната мекота. Горещо, сякаш се намирахме в хлебарска пещ през юнска вечер в Ню Орлиънс. Нагоре и надолу по улицата цели семейства седяха в тъмното и си приказваха; от време на време някое момиче, но все от по-малките, току се приближаваше към нас, любопитно да ни види как изглеждаме. Всички бяха боси и мръсни. Облегнахме се на дървената веранда на паянтовия магазин за всичко, върху чийто тезгях гниеха чували брашно и скоро брани ананаси, накацани от мухи. Вътре гореше газена лампа, вън — няколко други мъждиви светлини, а всичко останало беше черно, черно, черно. Разбира се, бяхме пребити от умора и трябваше моментално да поспим, затова вкарахме колата по един мръсен път, на няколко ярда от селцето. Беше тъй невероятно горещо, че не можеше да се спи. Дийн взе едно одеяло, разстла го върху мекия горещ пясък на пътя и се строполи върху него. Стан се изтегна на предната седалка на форда и разтвори и двете врати, за да си направи течение, но отникъде не трепваше и полъх от ветрец. Аз страдах на задната седалка, облян в пот. Излязох от колата и се олюлях в мрака. Цялото селище изведнъж се прибра да спи; лаят на кучетата остана единственият шум. Как да заспя? Хиляди комари вече бяха изпохапали гърдите, ръцете и глезените ни. Изведнъж ме осени гениална идея: покачих се на металния покрив на колата и се изтегнах по гръб. Не че там вееше ветрец, но в метала все пак се бе задържала капка хладинка, потта ми засъхна и сплъсти хилядите мъртви насекоми в гъста каша по гърба ми, тогава разбрах, че джунглата те поглъща и ти ставаш частица от нея. Да лежа върху покрива на колата с лице към черното небе, беше все едно да лежа в лятна нощ в затворен сандък. За пръв път в моя живот времето не ме докосваше, не ме галеше, не ме смразяваше или потеше, а се бе разтворило в самия мен. Атмосферата и аз бяхме станали едно. Меки вълни от ситни-ситни насекоми се носеха над лицето ми, докато спях, и приятно ме успокояваха. Небето, беззвездно и непрогледно, притискаше. Можех да си лежа цяла нощ с лице към него и щях да го чувствам като кадифена завивка. Мъртвите насекоми се смесваха с кръвта ми; непрекъснато поемаха от мен все нови и нови дози; цялото тяло ме засърбя и от мен самия взе да се разнася зловонието на гореща джунгла — от косата и лицето до пръстите на краката ми. Разбира се, бях бос. За да намаля, доколкото бе възможно, потенето, облякох изцапаната с размазани мушици фланелка и отново легнах по гръб. Една тъмна купчинка върху черния път показваше къде спи Дийн. Чувах хъркането му. И Стан хъркаше.