От време на време бледа светлинка заиграваше в селцето — това бе шерифът, който правеше редовните си обиколки с мъждукащо фенерче и си мърмореше нещо в нощта на джунглата. После видях лъч от фенерчето му да шари към нас и чух меките му стъпки по чергата от пясък и растителност. Спря наблизо и освети колата. Аз седнах и го погледнах. С разтреперан, почти жален, но благ глас той попита:
— Dormiendo? — И посочи Дийн на пътя.
Разбрах, че пита дали спи.
— Si, dormiendo.
— Bueno, bueno — одобри той като че за себе си и натъжен и с нежелание се обърна да продължи самотните си обиколки. С такива разкошни полицаи бог никога не е дарявал Америка. Тук няма подозрение, няма сплашване, няма нерви: този човек беше пазител на спящия град и толкоз.
Легнах отново върху моето метално легло и разпрострях ръце встрани. Не знаех дори дали над мен са дървета или отворено небе, но ми беше все едно. Отворих уста и вдъхнах дълбоко атмосферата на джунглата. Защото това не беше въздух, а осезаемата жива еманация на дърветата и блатата. Не можех да заспя. Някъде отвъд храсталаците петли оповестиха зората. Но въздух не дойде, не повя ветрец, не освежи роса, все същата тежест на Тропика на Рака ни приковаваше към земята, на нея принадлежим всички ние и върху нея тръпнем. И зора не посветли небето. Внезапно кучетата се разлаяха свирепо в тъмното, а после чух приглушеното чаткане на конски копита. Идваше към нас — по-близо, още по-близо. Кой ще е тоя луд ездач в нощта? Яви се привидение: див кон, като бял призрак, налетя от пътя право върху Дийн. Зад него кучетата се давеха и се боричкаха. Не ги виждах, бяха мръсни кучета на джунглата, но конят беше снежнобял и грамаден, почти фосфоресциращ, и ясно се открояваше. Не се уплаших за Дийн. Конят го видя и изтрополи досами главата му, плъзна се покрай колата като кораб, изцвили леко и продължи през селцето, гонен от кучетата, докато изчатка обратно в джунглата, потъна в отсрещната й страна и след него се чу само заглъхващият в гората тропот. Кучетата се успокоиха и клекнаха да се поближат. Какъв беше тоя кон? Митично същество, призрак или дух? Разказах на Дийн, когато се събуди. Той реши, че съм сънувал. После се сети, че и сам той неясно бил сънувал бял кон, а аз взех да го убеждавам, че не е било сън. Стан Шепард също бавно се разбуди. При първите ни движения отново плувнахме в пот. И още беше тъмно като в рог.
— Я да подкараме колата, че да си направим малко вятър! — предложих аз. — Умирам от жега.
— Правилно!
Колата се отдалечи с гръм и рев от селцето и продължихме с развени коси по лудия път. Зората се спусна бързо като сивкава омара и разкри пред погледа ни непрекъснати блата от двете страни с високи, увити с лиани дървета, които се свеждаха и накланяха към гъсто оплетената повърхност. Известно време се движехме покрай железопътна линия. Странната радиопредавателна кула на Сиудад Манте изникна пред нас, сякаш навлизахме в Небраска. Открихме една бензиностанция и спряхме, за да напълним резервоара; последните нощни буболечки на джунглата се блъскаха на черни приливи в електрическите крушки и падаха в краката ни на огромни пърхащи, гърчещи се кълба — насекоми с криле, дълги цели четири инча, водни кончета, които бяха тъй зловещо гигантски, че можеха да разкъсат птичка, хиляда грамадни комари, които цвъртяха, и каква ли не още безименна гмеж от рода на паяците. Ужасен заподскачах по тротоара; накрая се прибрах в колата, свих краката си, обгърнах ги с ръце и потресен се втренчих в земята около гумите ни, където гъмжеше от тях.
— Да тръгваме! — изпищях аз.
Дийн и Стан изобщо не се трогнаха от буболечките; спокойно си изпиха две бутилки оранжада, после ги изритаха встрани от съда с лед и напитки. Ризите и панталоните им, както и моите, бяха просмукани от кръвта и черната каша на хилядите размазани мъртви буболечки. Помирисахме дълбоко дрехите си.
— Знаете ли, тоя мирис започва да ми харесва — каза Стан. — Вече не мога да усетя моя си.
— Особен, добър мирис — обади се Дийн. — Няма да си сменя ризата, докато не стигнем Мексико Сити, искам цял да го попия и да го запомня.
Отново се понесохме с рев и разхладихме сгорещените си спечени лица.
Пред нас израснаха планините, целите зелени. Това изкачване щеше да ни изведе отново на голямото централно плато и по него щяхме да се изтъркаляме право до Мексико Сити. За нула време се изкачихме на височина пет хиляди фута сред мъгливи проходи над жълти реки, които бълбукаха на миля по-ниско, а от тях се вдигаха изпарения. Долу остана и великата река Моктесума. Индианците, които срещахме по пътя, бяха ужасно странни. Планинските индианци са отделен народ, напълно откъснати от света, ако не броим панамериканската магистрала. Те бяха ниски, тантурести и тъмни, с развалени зъби; носеха огромни товари на гърбовете си. Отвъд внушителните зелени клисури видяхме обработваеми парчета земя върху шеметно стръмни склонове. Индианците щъкаха нагоре-надолу по тези склонове и човъркаха земята. Дийн караше с пет мили в час, за да ги огледа хубаво.