Не след дълго отново стигнахме до някакво градче, забавихме и Кльощавия монтанец рече:
— Аааа, ще има пишпауза.
Но минесотците не спряха, пресякоха града и продължиха нататък.
— Дявол да ги вземе, не мога да стискам повече. — разсърди се Кльощавия.
— Карай в движение — посъветва го някой.
— Ще карам — каза той и както всички бяхме вперили очи в него, бавно изпълзя на хълбок до задната част на платформата, като се хващаше, за каквото свари, и провеси крака оттам. Някой заудря по прозорчето на кабината, за да привлече вниманието на двамата братя към събитието. Те се обърнаха и лицата им грейнаха в широки усмивки. И тъкмо когато Кльощавия бе готов за действие, закрепил се в крайно нестабилна поза, започнаха да въртят зигзаги с камиона, при скорост седемдесет мили в час. Той се катурна назад, а нагоре бликна китов фонтан. Кльощавия се пребори и отново зае седнало положение. Те пак люшнаха камиона. Туп — търкулна се той на една страна и се измокри целия. В бурята от ревове и смях едва чухме псувните му, като човешки вопли, долитащи чак отвъд хълмовете. Мръсен… мръсен… Така и не разбра, че го правеха нарочно, просто се бореше, мрачен като Иов. Когато приключи, целият беше вир-вода, пропълзя, залитайки, назад с дълбоко нещастен вид, а всички ние, с изключение на русокосото момче, умирахме от смях, в това число и минесотците в кабината. Подадох му бутилката за утеха.
— Абе дявол да го вземе — сети се той изведнъж, — да не би да го направиха нарочно?
— Че как иначе.
— Ох, мамка им стара, пък аз да не разбера, хем си спомням, че като правих същото в Небраска, не се измъчих дори наполовина.
Внезапно пристигнахме в градеца Огалала и тук вече приятелите от кабината извикаха доволни-предоволни: „Пишпауза!“ Кльощавия остана нацупен край камиона, опечален заради пропуснатата възможност. Двете момчета от Дакота се сбогуваха с всички и решиха да започнат жътвата оттук. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта към запалените светлини на бараките в края на градеца, където според един нощен зяпач в джинси трябваше да са наемните работници. Налагаше се да купя още цигари. Кореняка и русокосото момче тръгнаха с мен да се поразтъпчат. Влязох в най-неподходящото място на света, някакъв затънтен провинциален млечен бар за местни юноши. Те танцуваха, впрочем само неколцина, на музиката на джубокс. Щом влязохме, всичко утихна. Кореняка и Русокосото просто си стояха и никого не поглеждаха; интересуваха ги само цигарите. А имаше много хубави момичета. Едно от тях завъртя ей такива очи към Русокосото, но то изобщо не забеляза, пък и да бе забелязало, щеше да му е все тая, толкова беше тъжно и отнесено.
Купих по един пакет за всеки; те ми благодариха. Камионът беше готов за тръгване. Наближаваше полунощ и стана студено. Кореняка от Мисисипи, който беше обиколил страната повече пъти, отколкото можеше да изброи на пръстите на ръцете и краката си, каза, че ще е най-добре всички да се скупчим под големия брезент, инак сме щели да измръзнем. По този начин и благодарение на бутилката се топлехме, а въздухът стана тъй пронизващо леден, че щипеше ушите ни. Колкото по-нагоре се изкачвахме във Високите Прерии, толкова по-ярки ставаха звездите. Навлязохме в Уайоминг. Изтегнат по гръб, аз се взирах във величавата небесна шир над мен, ликувах, задето тъй скоростно осъществявах замисъла си и задето се намирах тъй далеч от тягостната планина Беър, и потръпвах от възбуда при мисълта за всичко, което ме очаква в Денвър — каквото, каквото и да е то. В този момент Кореняка запя песен. Запя с тих, мелодичен глас, с акцента на хората от поречието, а песента беше съвсем простичка, само: „Имам си хубаво момиче, нежно, шестнайсетгодишно, най-прекрасното създание, което някога сте виждали“; тези думи се повтаряха, а между тях се вмъкваха други, които разказваха колко надалеч бил заминал влюбеният и колкото копнеел да се върне при нея, но как, докато стигнал, я изгубил.
— По-хубава песен не съм чувал — казах на Кореняка от Мисисипи.
— Тя е най-нежната, която зная — отвърна той с усмивка.
— Пожелавам ти да стигнеш там, за където си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.
— Аз вечно тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока.
Кльощавия монтанец беше заспал. Той се събуди и ми подвикна:
— Ей, Чернушко, какво ще кажеш, ако ние двамата с тебе поскитаме из Шайен тази нощ, преди да отпратиш към Денвър?