— Да, да, а сега трябва да тръгвам. Е, Сал, довиждане.
И си отиде. Дванайсет часа по-късно изгарян от треска и мъка, аз най-после се примирих, че си е отишъл. В тоя час на нощта той сигурно вече караше през банановите планини.
Когато се пооправих, осъзнах какъв предател е той, но разбрах и друго, че в невъзможната обърканост на своя живот Дийн нямаше друг избор, освен да ме изостави там болен и да продължи към своите жени и неволи.
— Добре, Дийн, нищо няма да кажа.
ПЕТА ЧАСТ
Дийн подкарал от Мексико Сити, отбил се в Грегория, видял се отново с Виктор и бил стигнал езерото Чарлс, Луизиана, когато задната част на колата безвъзвратно се разпаднала посред пътя, както той и предполагат, че ще стане. Пуснал телеграма на Инес да му изпрати пари за самолетен билет и прелетял останалата част от пътя. Когато пристигнал в Ню Йорк с документите за развод, двамата с Инес моментално заминали за Нюарк и се оженили; и в същата тая нощ, след като й казал, че всичко е наред и че няма за какво да се тревожи, след като се опитал да обясни логически онова, което не било нищо друго освен чистопробно жално умопомрачение, той скочил в един автобус и се понесъл отново към Сан Франциско през ужасния континент, за да отиде при Камий и двете си момиченца. Така че по това време той бил три пъти женен, два пъти разведен и живеел с втората си жена.
През есента аз тръгнах от Мексико Сити към къщи и една нощ, малко след границата при Ларедо, в Дили, Тексас, както седях на горещия път под една улична лампа, в която се блъскаха и размазваха мушици, чух тежки стъпки в мрака зад мен и — о, господи! — един висок старец с развяна бяла коса се появи, нарамил вързоп, и като ме видя, продума: „Върви и страдай за хората!“ И стъпките му отекнаха назад в мрака. Означаваше ли това, че трябва най-после да тръгна пеш на поклонение през мрачните пътища на Америка? Събрах сили и забързах към Ню Йорк и една нощ застанах на тъмна манхатънска улица и завиках към прозореца на един таван, където мислех, че са се събрали приятелите ми за празненство. От прозореца подаде глава хубаво момиче и попита:
— Кой вика?
— Аз съм, Сал Парадайз — казах и името ми изкънтя в тъжната празна улица.
— Качете се — отвърна тя. — Тъкмо варя какао.
Качих се и я намерих — момичето с чистите невинни очи, които от край време бях търсил. Решихме да се обичаме лудо. През зимата замислихме да се преместим в Сан Франциско, като пренесем с някой стар камион разнебитените си мебели и разпилените си вещи. Писах на Дийн за всичко това Той ми отговори със смайващо дълго писмо — осемнайсет хиляди думи, — цялото посветено на младостта му в Денвър. И ми писа още, че ще дойде да ме вземе, лично да избере стария камион, който ще купим, и лично да ни откара до Фриско. Разполагахме с шест седмици, през които да спестим парите, хванахме се здраво на работа и брояхме всеки цент. Изневиделица Дийн се появи — пет и половина седмици по-рано — и естествено никой от нас не разполагаше с пари за осъществяване на плана.
Аз бях излязъл да се поразходя към полунощ и се върнах при момичето си, за да му разкажа какво съм си мислил по време на разходката. Тя стоеше в малката тъмна стая със странна усмивка. Бях започнал да говоря, когато усетих някакво особено затишие, огледах се и видях една оръфана книга върху радиото. Веднага познах томчето на Пруст, над което в следобедите Дийн съзерцаваше вечността. Като насън го видях да се прокрадва на пръсти по чорапи от тъмния коридор. Той вече не можеше да говори свързано. Само подскачаше, смееше се, пелтечеше, размахваше ръце и ломотеше:
— А… а… трябва да чуете това! — Слушахме го. Но той забрави какво е искал да ни разкаже. — Внимавайте добре… хм. Слушайте, скъпи Сал… нежна Лора… дойдох… отивам си… но почакайте… да-да. — И се втренчи изцъклено и тъжно в ръцете си. — Не мога да говоря вече — разбирате ли, че това е… или може би е… чуйте! — Ослушахме се. Той се напрягаше да улови звуковете на нощта. — Да! — прошепна с благоговение. — Нали виждате… не е необходимо да си говорим… повече.
— Но защо пристигна толкова рано, Дийн?
— А — възкликна той и ме погледна сякаш за първи път, — толкова рано ли, да. Ние… ще разберем… впрочем не знам. В един момент се озовах на кръстовището с железопътната линия… Затвора… Старите вагони с дървените пейки… Тексас… свирката… През целия път свирех и гледах да припечеля с хитрост някой-друг долар. — Извади новата си дървена свирчица. Издуха няколко кресливи тона от нея и заподскача, както си беше по чорапи. — Виждате ли? Но, разбира се, Сал, аз мога да говоря не по-зле от преди и имам да ти разказвам куп неща, които се въртят в халосаната ми глава, четох и препрочитах тоя прекрасен Пруст по целия път през страната и проумях безброй неща, които никога няма да имаме ВРЕМЕ да ти разкажа, та ние ОЩЕ не сме си поговорили за Мексико и за нашата раздяла там, когато те тресеше треската — само че няма защо да говорим за това. Сега вече няма смисъл, нали?