— Добре, няма да говорим!
Тогава той започна да разказва с всички възможни подробности какво е правил в Ел Ей по пътя за насам, как бил на гости на някакво семейство, как вечерял, как разговарял с бащата, синовете, сестрите — как изглеждали те, какво яли, какви били мебелите, мислите, интересите, душите им; това подробно осветляване му отне три часа и след като завърши, каза:
— Впрочем знаете ли, онова, за което най-много ДЪРЖАХ да ви разкажа, се случи много по-късно — в Арканзас, през който пътувах с влак… свирих на свирката… играх карти с разни момчета, с моето мръсно тесте… спечелих пари… приложих моя номер… на моряците. Дълго, предълго пътуване, пет дена и пет нощи, само за да ВИДЯ теб, Сал.
— Как е Камий?
— Разбира се… разреши ми да тръгна… чака ме. Ние с Камий сме се разбрали завинаги, съвсем завинаги.
— А Инес?
— Аз… аз… аз… искам тя да тръгне с мен за Фриско и да се настани в другия край на града… хубаво ще е, нали? Не знам защо дойдох. — След малко добави безкрайно учуден: — Ама да, разбира се, исках да видя твоята сладка приятелка и теб… толкова ти се радвам… и те обичам както винаги.
Той остана в Ню Йорк три дена, след което забърза да се връща — щеше да пътува с влак по неговата система на прекачване и отново да прекоси континента, пет дена и пет нощи по мръсните вагони и отвратително коравите пейки, а ние естествено нямахме пари да купим камион, така че аз не можех да тръгна с него. С Инес изкара една нощ на обяснения, потене и кавги, след което тя го изхвърли. На моя адрес се получи писмо за него. Прочетох го. Беше от Камий:
„Сърцето ми се сломи, когато те видях да се отдалечаваш с багажа към линията Моля се непрекъснато да се върнеш жив и здрав… От сърце желая Сал и приятелката му да дойдат да живеят на нашата улица… Знам, че ще се справиш, но не мога да не се тревожа — особено сега, след като за всичко сме се разбрали… Скъпи Дийн, ние сме в края на първата половина на века. Бъди добре дошъл, ще те посрещнем с целувки и любов, за да прекараш останалата половина с нас. Очакваме те всички (подписано): Камий, Ейми и малката Джоуни“ Значи, животът на Дийн наистина е улегнал при неговата най-вярна, най-огорчена и най-мъдра жена Камий, слава богу.
Видях го за последен път при тъжни и странни обстоятелства. В Ню Йорк бе пристигнал Реми Бонкьор, след като бе обиколил няколко пъти с кораб земното кълбо. Аз исках да го запозная с Дийн. И наистина ги срещнах, но Дийн вече съвсем не можеше да говори и нищо не продума, а Реми му обърна гръб. Реми беше купил билети за концерта на Дюк Елингтън в Метрополитън Опера и настояваше ние с Лора да отидем заедно с него и приятелката му. Реми бе станал още по-дебел и тъжен, но си беше все същият ревностен и изискан кавалер и държеше всичко да се върши както трябва, специално наблегна на това. Така че помоли своя посредник за конни състезания да ни откара на концерта с кадилака си. Беше студена зимна вечер. Кадилакът спря пред къщи, готов веднага да потегли. Дийн застана до прозореца на колата, също готов да поеме, но към гара „Пен“, откъдето да тръгне през страната.
— Довиждане, Дийн — казах му. — Честна дума, криво ми е, че трябва да отида на тоя концерт.
— Дали не може да се повозя с вас до Четирийсета улица? — прошепна той. — Искам да съм с теб още малко, момчето ми, а освен това в тоя Ню Йорк е тъй зверски студено…
Аз пошушнах на Реми. Но той не се съгласи. Реми обичаше мен, но не понасяше шантавите ми приятели. Можеше отново да разпердушиня плановете му за вечерта, както бях направил през 1947 година с Роуланд Мейджър в ресторанта „Алф-редс“ в Сан Франциско.
— И дума да не става, Сал! — Бедният Реми, той се бе сдобил със специална вратовръзка за вечерта; върху нея бяха щамповани номерата на билетите ни за същия тоя концерт и имената Сал, Лора, Реми и Вики, неговата приятелка, както и няколко тъжни смешки, между които и любимата му приказка „Няма да научиш стария маестро на нова песен“.