Така Дийн не можа да се повози с над и единственото, което можах да сторя, бе да седна отзад в кадилака и да му махам. Посредникът също не желаеше да има нищо общо с Дийн. Раздърпан, с проядено от молците палто, което бе взел със себе си специално за ниските температури на Изтока, Дийн закрачи сам и последният ми спомен от него е как завива зад ъгъла на Седмо авеню, отправил поглед в далечината на улицата, целият отново устремен напред. Бедната ми приятелка Лора, на която бях разказал всичко за Дийн, само дето не избухна в сълзи.
— Не трябваше да го оставяме така. Какво да направим? Старият Дийн си отиде, помислих си, а гласно издумах:
— Ще се оправи.
Със страшно нежелание се оставих да ме заведат на нашия тъжен концерт, който едва издържах, защото през цялото време си мислех за Дийн и за това как се е върнал на влака и е пропътувал три хиляди мили през тая ужасна земя, без да знае за какво друго бе идвал, освен за да ме види.
Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ — а знаете ли, че бог е плюшено мече? — че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.