В този мой първи денвърски следобед аз спах в стаята на Чад Кинг, докато майка му шеташе долу, а Чад работеше в кабинета си. Беше обичаен за платото жежък юлски ден. Едва ли щях да заспя, ако не беше изобретението на бащата на Чад Кинг. Бащата на Чад Кинг, мил и благ човек, минал седемдесетте, стар и немощен, постал и длъгнест, разказваше всевъзможни истории с бавна, бавна наслада; хубави истории при това, за момчешките си лудории из прериите на Северна Дакота през осемдесетте години на миналия век, когато, за да се развлича, яздел неоседлани понита и преследвал койоти с тояга. По-късно станал провинциален учител из пограничните земи на Оклахома, а накрая — търговец на какво ли не в Денвър. И досега държеше кантора над един гараж, надолу по улицата — бюрото с облия капак все още беше там, както и безброй прашни книжа, свидетелства за минали вълнения и печалби. Та този човек беше изобретил специална климатична инсталация. Монтирал бе обикновен вентилатор в рамката на прозорец и по някакъв начин, чрез намотки, прокарваше студена вода през жужащите перки. Ефектът беше изключителен, но само на разстояние четири фута от вентилатора — по-надалеч горещината на деня очевидно превръщаше водата в пара и долният етаж на къщата си оставаше напечен както обикновено. Но аз бях в леглото на Чад, точно под вентилатора, под втренчения поглед на един голям бюст на Гьоте, и заспах удобно, за да се събудя само след двадесет минути, премръзнал до смърт. Завих се с одеяло, но не се стоплих. В края на краищата ми стана толкова студено, че не можах да заспя отново и слязох долу. Старецът ме попита как работи изобретението му. Отговорих му, че е адски сполучливо, и в известен смисъл имах предвид точно това. Старецът ми хареса. Беше се съсухрил от спомени.
— Преди години изобретих препарат за почистване на петна, който по-късно изкопираха големите фирми от Изтока. Напоследък се опитвам да ги накарам да ми плащат по някоя пара за това. Ех, ако бях достатъчно богат, та да си наема един свестен адвокат…
Но вече беше много късно да си наеме свестен адвокат; и потиснат, той си седеше вкъщи. Когато се стъмни, изядохме разкошната вечеря, приготвена от майката: пържоли от елен, убит в планината от чичото на Чад. Но къде беше Дийн?
7
Следващите десет дни бяха, както казва У. К. Фийлдс8, „изпълнени с явни опасности“ и много диви. Преместих се при Роуланд Мейджър в наистина луксозния апартамент, който беше собственост на някакви роднини на Тим Грей. Всеки от нас разполагаше със самостоятелна стая, а имаше още и кухничка с хладилник и храна в него и просторна всекидневна, където Мейджър седеше по копринен халат и съчиняваше най-новия си разказ в Хемингуеев стил — холеричен, червендалест, дундест, Мейджър по принцип ненавиждаше всичко, ала нощем, когато застанеше пред хубостите на истинския живот, той можеше да се разтопи в най-топлата и очарователна усмивка на света. Седеше облечен така зад бюрото, а аз, само по памучни гащета, прескачах дебелия мек килим. Мейджър тъкмо бе завършил разказ за едно момче, което пристига за първи път в Денвър. Героят му се казваше Фил. Той имаше спътник — тайнствен и мълчалив приятел на име Сам. Фил излиза да разгледа Денвър и попада на някакви сноби, които се представят за ценители на изкуството. Връща се в хотелската стая. Мрачен, той издумва: „Сам, има ги и тук.“ А Сам гледа тъжно през прозореца. „Да — отвръща той, — знам.“ Работата беше там, че Фил не е трябвало да излиза и да обикаля из града, за да го разбере. Снобите са навсякъде из Америка, те изсмукват кръвта й. Ние с Мейджър бяхме големи приятели; той смяташе, че аз съм пълната противоположност на художествения сноб. Мейджър, също като Хемингуей, обичаше добрите вина. Непрекъснато си спомняше за неотдавнашното си пътуване из Франция.
— Ех, Сал, да можехме двамата с теб да поседим някъде във високите Баски земи с изстудена бутилка „Поаньон“ от деветнайста година, тогава щеше да проумееш, че на света има и други неща освен товарни вагони.
— Знам, че има. Бедата е там, че просто обичам товарните вагони и обичам да чета имената, изписани по тях, като Мисури Пасифик, Големия Северен, Рокайландска линия. Господи, Мейджър, ако можех да ти разкажа всичко, което ми се случи, докато пътувах насам на стоп!