— Здравей, помниш ли ме? Дийн Мориарти. Дойдох да те помоля да ме научиш да пиша.
— А къде е Мерилу? — попитах аз и Дийн отговори, че вероятно е припечелила някой друг долар на улицата и се е върнала в Денвър, „курвата му с курва!“. Излязохме да пийнем по бира навън, защото не можехме да си говорим на воля пред леля ми, която седеше в дневната и четеше вестник. Тя хвърли един поглед на Дийн и реши, че е откачен.
В бара казах на Дийн:
— Слушай бе, човек, знам много добре, че не си дошъл при мен само защото искаш да станеш писател, а и какво мога да ти кажа аз за писателството освен това, че трябва да се постоянства с упорството на наркоман.
А той ми вика:
— Да, разбира се, абсолютно ми е ясно какво казваш, всъщност тези неща и на мен са ми минавали през ум, но аз искам да осъзная онези фактори, които, ако се позовем на дихотомията на Шопенхауер за всяко вътрешно осъзнато… — и така нататък в тоя дух, все неща, които аз ни най-малко не разбирах, нито пък Дийн. В онези дни той наистина не знаеше какво говори; искам да кажа, че беше просто момче, едва-що излязло от затвора, което бе завладяно от примамливата възможност да стане истински интелектуалец, обичаше да говори с тона на „истинските интелектуалци“ и да употребява, но съвсем безразборно, думите, дочути от тях, въпреки че, отбележете, в останалите неща Дийн не беше дотам наивен и му бяха достатъчни само няколко месеца с Карло Маркс; за да навлезе напълно в съответните термини и език. Все пак ние двамата си допадахме за други, смахнати идеи и аз се съгласих той да остане да живее у нас, докато започне работа, а един ден решихме да тръгнем заедно на Запад. Това стана през зимата на 1947 година.
Една вечер, след като се нахрани у дома — вече работеше на оня паркинг в Ню Йорк. — той се наведе над рамото ми, как го траках бързо на машината, и каза:
— Хайде бе, човек, да не мислиш, че момичетата ще ни чакат, побързай.
— Само минутка — рекох му аз. — тръгваме, щом завърша тази глава. — А тя беше една от най-хубавите в книгата.
После се облякох и отпрашихме за Ню Йорк да се срещнем с момичетата. Докато се носехме с автобуса през неземно-фосфоресциращата празнота на тунела „Линкълн“, ние се лашкахме и се подпирахме един друг, размахвахме пръсти, говорехме високо и възбудено и аз почувствах как в мен бръмва мухата на Дийн. На този младеж страхотно му се живееше и въпреки че беше тарикат, тарикатстваше само защото жадуваше за живот и за общуване с хора, които иначе не биха му обърнали никакво внимание. Шмекеруваше и с мен, това го виждах (за стаята, за храната, за неговото „научи ме да пиша“ и така нататък), а и той виждаше, че аз го виждам (това беше основата на нашите отношения), но на мен ми беше все едно и двамата се разбирахме чудесно — без да си дотягаме и да се докарваме; доближавахме се един друг предпазливо, на пръсти, както при всяко ново, вълнуващо приятелство. Аз започнах да уча от него толкова, колкото навярно и той учеше от мен. Що се отнася до моите занимания, Дийн ме насърчаваше: „Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.“ Гледаше през рамото ми, докато пишех разкази, и се провикваше: „Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си!“ иди пък: „Уф!“ — и избърсваше лицето си с кърпичка.
— Ех, братче, толкова много неща могат да се направят, толкова много да се напишат! Но как да седнеш и да го напишеш всичко това без задръжки и без да се съобразяваш с разните му стилови възбрани и граматически страхове…
— Точно така, братче, добре го каза.
И неговата възбуда и видения, които описваше в такъв словесен порой, че хората в автобусите се обръщаха, за да погледнат „свръхвъзбудения откачен“, сякаш разпръскваха искри от свята светлина. Когато живял из Запада, една трета от времето си прекарвал в комарджийниците, една трета — по затворите и една трета — в обществените библиотеки. Виждали са го да тича нетърпеливо по зимни улици към комарджийницата, гологлав и награбил книги, или да се катери по дървета, за да се добере до таванските стаички на приятели, където прекарвал дни наред в четене или в криене от полицията.
Стигнахме в Ню Йорк — не помня вече каква беше историята, като че ли две цветнокожи момичета, — но там не ни чакаха никакви момичета; Дийн си бе наредил среща с тях в една закусвалня, само че те не се появиха. Отскочихме до неговия паркинг, където той искаше да свърши някои дребни работи — да си смени дрехите в бараката в дъното, да се постегне пред попуканото огледало и така нататък, — а после тръгнахме. Тази нощ Дийн се запозна с Карло Маркс. Страхотно нещо се получи, когато Дийн се срещна с Карло Маркс. И двамата остри умове, те от пръв поглед си допаднаха. Две проницателни очи се кръстосаха с други две проницателни очи — светият тарикат с блестящия ум; печатният поет-измамник с мрачния ум, какъвто беше Карло Маркс. От този миг нататък рядко виждах Дийн и мъничко съжалявах за това. Техните енергии се сблъскаха и сляха, в сравнение с бях аз бях трътльо, не можех въобще да им изляза насреща. Именно тогава започна лудешкият вихър на всичко, което предстоеше да се случи; този вихър повлече всички мои приятели и онова, което бе останало от семейството ми, в един грамаден облак прах над Американската Нощ. Карло разказа на Дийн за Стария Бул Лий, за Елмър Хасъл, за Джейн: Лий, който отглеждаше тютюн в Тексас. Хасъл, който се намираше на остров Райкърс2 Джейн, която дълго се шля в наркотично опиянение по Таймс Скуеър с невръстната си дъщеричка на ръце, докато най-после свърши в болницата „Белвю“. А Дийн разказа на Карло за никому неизвестни хора от Запада като Томи Снарк, кривокраката хиена на комарджийниците, картоиграч и побъркан светец. Разказа му за Рой Джонсън, за Големия Ед Дънкъл, за приятелите си от момчешките години и другарите си от улицата, за безбройните си момичета и секс-джаболи, за порнографски филми, герои, героини и приключения. Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: „Аууууу!“ Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте? Не усетихме как в изгарящото си желание да се научи да пише като Карло, Дийн го връхлетя с голямата си любвеобилна душа, каквато може да има само човек, прекарал дълго време затворен. „Чакай, Карло, остави ме и аз да кажа нещо — ето какво мисля аз…“ Не ги видях почти две седмици, през които те скрепиха дружбата си с бесни денонощни разговори.