Выбрать главу

— Не позволявам такива работи в апартамента на Тим Грей!

— Какво? — изревахме в хор. Настъпи объркване. Ролинс се търкаляше в тревата с една от келнерките. Мейджър не искаше да ни пусна вътре. Заканихме се, че ще се обадим на Тим Грей, който щеше да разреши веселбата и даже ще поканим и него. Но вместо това се понесохме към евтините кръчми в центъра на Денвър. Изведнъж се озовах сам на улицата без пукната пара. Последният ми долар бе отишъл.

Вървях пеша пет мили, докато, стигна до Колфакс, до удобното си легло в апартамента. Нямаше как, Мейджър ме пусна. Запитах се дали в този момент Дийн и Карло разкриват душите си един пред друг. Щях да разбера по-късно. Нощите в Денвър са студени и заспах като пън.

8

Замислихме грандиозен поход в планините. Всичко започна на сутринта с едно обаждане по телефона, което усложни положението — моят стар приятел от пътя Еди решил да ми се обади на късмет; запомнил бил някои от имената, които съм споменавал. Тъкмо щях да си взема обратно и ризата. Еди се намираше в някаква къща в Колфакс заедно със своята приятелка. Попита ме дали знам къде може да си намери работа и аз му казах да дойде при нас, като предполагах, че Дийн ще знае. Дийн се появи нетърпелив точно когато ние с Мейджър закусвахме надве-натри. Дийн дори не пожела да седне.

— Имам да върша хиляди неща, едва ще открадна време да те заведа в Камарго, така че, мой човек, тръгвай незабавно.

— Да изчакаме Еди, приятеля ми от пътя.

На Мейджър му беше забавно, като ни гледаше колко сме припрени. Той бе пристигнал в Денвър, за да пише спокойно, без да бърза. С Дийн се държеше подчертано почтително. Той пък не му обръщаше внимание. Мейджър разговаряше с Дийн в този стил:

— Мориарти, вярно ли е това, което чувам, Че спиш едновременно с три момичета?

А Дийн пристъпи върху килима и каза:

— Да, да, има нещо такова. — Погледна часовника си, а Мейджър се изсекна. Почувствах се като кръгъл тъпак, задето все тичам подир Дийн — Мейджър беше непоколебим в мнението си, че Дийн не е в ред и е шут. Разбира се, не беше така и аз държах да го докажа някак.

Посрещнахме Еди. Дийн и на него не обърна никакво внимание. Побързахме да вземем трамвая в горещия денвърски следобед, за да си търсим работа. Неприятна ми беше дори само мисълта за това. Еди говореше, говореше, не млъкваше, както си му беше навикът. Открихме на пазара един човек, който се съгласи да ни вземе и двамата; работата започваше в четири часа сутринта и свършваше в шест следобед. Човекът каза:

— Харесвам момчетата, които обичат да работят.

— Значи, точно като мене — каза Еди, но аз не бях толкова сигурен за себе си. „Ще трябва да не спя“ — помислих си. Толкова други по-интересни неща имах да правя.

На следващата сутрин Еди отишъл на работа; аз не. Имах си легло, Мейджър купуваше храна и зареждаше хладилника, а като отплата аз готвех и миех чиниите. И затънах до уши във всичко, което ставаше около нас. Една нощ вдигнахме голяма джабола в къщата на Ролинсови. Майката бе заминала на пътешествие, Рей Ролинс беше поканил абсолютно всички свои познати, като им бе заръчал да донесат уиски; после прегледа бележника си за телефонни номера на момичета. На повечето накара мен да се обадя. Така че стана истинско стълпотворение от момичета. Позвъних на Карло, за да разбера какво прави Дийн. Дийн щеше да пристигне при Карло в три часа през нощта. След увеселението отидох при тях.

Подземното жилище на Карло се намираше в стара червенотухлена сграда на улица „Гранд“, близо до една църква. Минаваше се по тясна уличка, слизаше се по някакви каменни стъпала, отваряше се една стара груба врага, прекосяваше се нещо като мазе и едва тогава се стигаше до неговата скована от дъски врата. Влизаше се в стая като килия на руски светец: едно легло, запалена свещ, каменни влажни стени, шантава нескопосна икона, собственоръчно направена от Карло. Той ми прочете свое стихотворение. Заглавието му беше „Денвърски хаос“. В него Карло се събудил една сутрин и чул как „вулгарните гълъби“ нескончаемо гъгнели на улицата пред килията му; видял как „тъжните славеи“ се полюшвали в клоните и те му напомнили за неговата майка. Сив саван обгръщал града. Планините, величавите Скалисти планини, които се виждат на запад от всяка точка на града, му изглеждали като от картон. Цялата вселена била луда, пияна и неимоверно странна. Карло описваше Дийн като „дете на дъгата“, което понася страданията си с агонизираща сласт. Наричаше го „Едип Еди“, който вместо дъвка е принуден „да дъвче маджуна от прозорците“. В своето мазе Карло се отдаваше на огромния си дневник, в който вписваше всяко нещо, случило се всеки ден — всичко, което Дийн правеше и казваше.