Дийн пристигна навреме.
— Всичко е решено — обяви той. — Развеждам се с Мерилу, женя се за Камий и отивам да живея с нея в Сан Франциско. Но само след като двамата с теб, скъпи Карло, отскочим до Тексас и изнамерим Стария Бул Лий, този пропаднал тип, за когото толкова съм слушал от вас, без да съм го виждал; чак тогава ще замина за Сан Фран.
След това двамата пристъпиха към работата си. Седнаха на леглото с кръстосани крака и се загледаха очи в очи. Аз се отпуснах на един стол до тях и видях всичко. Започнаха е една абстрактна мисъл, обсъдиха я; подсетиха се за друга абстрактна идея, забравена във въртележката на преживяванията; Дийн се извини, но обеща, че ще се върне на нея и ще я разработи подробно, като даде и примери.
Карло каза:
— И точно когато пресичахме Уейзий, изпитах желание да ти призная как приемам твоето лудешко увлечение по автомобилните състезания и точно тогава, помниш ли, ти ми посочи оня стар скитник с торбестите панталони и каза, че досущ приличал на баща ти?
— Да, да, разбира се, че помня; и не само това, тогава и на мен самия ми щукна нещо, нещо наистина диво, което трябваше да ги кажа, но го бях забравил, а ето сега ти отново ме подсещаш… — И така се родиха две нови теми. Премляха и тях. После Карло попита Дийн дали е честен и особено дали в дъното на душата си е честен с него.
— Защо повдигаш отново този въпрос?
— Остана едно последно нещо, което искам да разбера…
— Ами да попитаме скъпия Сал тогава, ето, той седи тук, слуша ни. Какво ще кажеш, Сал?
— До последното нещо, Карло — отговорих, — не може да се стигне. Никой не може да се добере до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги.
— Нищо подобно, дрънкаш глупости, романтични дивотии в стил „Улф“! — отсече Карло.
Дийн го прекъсна:
— Съвсем нямах пред вид това, но нека оставим Сал сам да си състави мнение и всъщност, Карло, не мислиш ли, че в начина, по който той седи тук и ни наблюдава, има много достойнство, та този перко е бил път през половината страна само за това — но старият Сал като че не иска да каже, старият Сал не иска да каже.
— Не е вярно, че не искам да кажа — възразих. — Просто не ви разбирам накъде биете, нито към какво се стремите. Разбирам само, че е пряко силите на който и да е човек.
— Ти знаеш само да отричаш.
— Тогава обяснете ми, какво се опитвате да постигнете?
— Обясни му.
— Не, ти му обясни.
— Май няма какво да се обяснява — обадих се аз и се засмях. Бях надянал шапката на Карло и сега я нахлупих ниско над очите си. — Искам да спя — заключих.
— Бедният Сал, вечно му се спи. — Не отговорих. Те започнаха наново: — Когато взе назаем ония центове, за да доплатиш за пилешките пържоли…
— Не бе, човек, за чилито! Не помниш ли „Тексас стар“?
— Обърках се, мислех си за вторник. Когато взе назаем ония центове, ти каза, внимавай сега, ти каза: „Карло, използвам те за последен път“, като че искаше да кажеш, че двамата сме се разбрали да не се използваме повече един друг.
— Не, не, не, не съм искал да кажа това — послушай ме сега пък ти, скъпи ми приятелю, да започнем по-отдавна, от нощта, когато Мерилу се разплака в стаята, а аз се обърнах към теб с подчертана искреност в тона, за която и двамата знаехме, че е изкуствена, но прибягнах до нея, та с моето актьорско преструване да ти покажа… Ох, чакай, не е това.
— Разбира се, че не е това! Защото забравяш, че… Но не, няма да те обвинявам повече. Казах вече „да“… — И така нататък, разговаряха все в тоя дух с напредването на нощта. Призори отворих очи. Те доразнищваха последния от утринните проблеми.
— Когато ти казах, че трябва да поспя заради Мерилу, защото ще я видя тази сутрин в десет, съвсем не съм го казал с нетърпящ възражение тон, за да се противопоставя на онова, което ти преди малко отбеляза за ненужността на съня, а само, само, разбери го, защото аз абсолютно, чисто и просто, и без никакви увъртания трябвала поспя сега, очите ми се затварят бе, човек, смъдят ме от зачервяване, подпухнали са, уморени са, бодат…
— Ех, дете си ти! — каза Карло.
— Просто трябва да поспим. Хайде да изключим машината.
— Не можеш да изключиш машината! — изкрещя с все сила Карло. Първите птици на разсъмването вече пееха.
— Сега, когато си вдигна ръката — каза Дийн, — ще спрем да говорим и двамата ще разберем чистосърдечно и без препирни, че просто спираме да говорим и ще спим.