— Не можеш да изключваш машината, когато ти скимне.
— Изключете машината! — заповядах им аз. Те ме погледнаха.
— Я, той бил буден през цялото време и слушал! Какво си мислеше, Сал?
Казах им, че съм си мислил какви смайващи маниаци са и двамата и че съм будувал цяла нощ, за да слушам приказките им, и все едно, че съм наблюдавал гигантски часовников механизъм, който стига оттук, та до върха на прохода Бъртъд, а в същото време е съставен от най-ситните частици на най-изящния часовник в света. Те се усмихнаха. Заканих им се с пръст и казах:
— Ако продължавате така, и двамата ще откачите, но поне ме осведомявайте как вървят нещата.
Излязох и взех трамвая до моя апартамент, а картонените планини на Карло Маркс пламнаха в червено с изгрева на слънцето откъм Източните прерии.
9
Вечерта ме помъкнаха на оня поход в планините и пет дни не видях нито Дийн, нито Карло. Работодателят на Бейб Ролинс беше оставил колата си на нейно разположение за целия уикенд. Взехме си костюми, окачихме ги на прозорците на колата и потеглихме за Сентрал Сити — Рей Ролинс зад волана, Тим Грей излегнат отзад, а Бейб на мястото до шофьора. И за пръв път навлязох в Скалистите планини. Сентрал Сити е старо миньорско градче, наричано някога Най-Богатата Квадратна Миля в Света, защото алчните златотърсачи, както преброждали хълмовете, попаднали на това място на истинска сребърна жила. Веднага забогатели, и дори вдигнали сред бараките на стръмния склон кокетна малка опера. По онова време в нея идвала да пее Лилиан Ръсъл, както и оперни звезди чак от Европа. После Сентрал Сити се превърнал в град-призрак, докато енергични търговци от новия Запад решили да го съживят. Лъснали операта и всяко лято тук започнали да гастролират звездите от Метрополитън опера. Та ставаха големи ваканции за всички. Отвсякъде прииждаха туристи, че дори и холивудски знаменитости. Изкачихме планината и навлязохме в тесни улички, гъмжащи до пръсване от издокарани туристи. Помислих си за Сам, героя на Мейджър, Мейджър се оказа прав. Той самият също беше тук, раздаваше на всички страни широки дружелюбни усмивки и най-искрено ахкаше и охкаше на всичко.
— Сал — извика той и ме сграбчи под мишница, — погледни само този стар град. Представи си го как е изглеждал преди сто — какво говоря, преди осемдесет, шейсет години; а са имали опера!
— Да — отговорих му, имитирайки един от неговите герои, — но те са тук.
— Копелета — изруга той. Но продължи да се забавлява заедно с Бети Грей, която беше увиснала на ръката му.
Бейб Ролинс беше от предприемчивите блондинки. Знаеше една къща на някакъв стар миньор в покрайнините на града, където ние, момчетата, можехме да преспим през уикенда; от нас се искаше само да я почистим. Позволено беше дори да вдигаме бурни забави. Къщата беше стара съборетина, покрита вътре с три пръста прах; имаше веранда и отзад кладенец. Тим Грей и Рей Ролинс запретнаха ръкави и започнаха да чистят — огромна работа, която им отне целия следобед и част от вечерта. Но те се бяха заредили с една кофа бирени бутилки и всичко бе наред.
Що се отнася до мен, този следобед ми се падна да поведа под ръка Бейб и да я придружа до операта. Облякох един костюм на Тим, Само преди няколко дни бях пристигнал в Денвър като същински скитник, а сега, скован в костюм и изтормозен, с красива, елегантна блондинка под ръка, се кланях и бъбрех във фоайе под полилеи. Какво ли щеше да каже Мисисипския Кореняк, мина ми през ум, ако можеше да ме зърне отнякъде.
Даваха „Фиделио“. „Какъв мрак!“ — проплака баритонът, когато се показа от тунела в тъмницата изпод един жално простъргващ камък. Доплака ми се. И аз възприемах живота по този начин. Операта така ме увлече, че за известно време забравих обстоятелствата на своя безумен живот и потънах във величавите скръбни звуци на Бетховен и богатите Рембрандови тонове на сюжета.
— Е, Сал, как ти хареса тазгодишната постановка? — гордо ме попита вън на улицата Денвърския Красавец. Той беше свързан по някакъв начин с дружеството на приятелите на тази опера.
— Какъв мрак, какъв мрак! — отговорих — Фантастично, величествено.
— Сега ще е хубаво да се запознаеш и със самите изпълнители — продължи с официален тон, но за щастие веднага забрави за това в суматохата и изчезна нанякъде.
Ние с Бейб се върнахме в съборетината на миньора. Свалих си доспехите и се включих в чистенето. На работата краят не се виждаше. Роуланд Мейджър седеше по средата на гостната, която вече беше почистена, и отказваше да помага по-нататък. На малка масичка отпред беше поставил бутилка бира и чаша за себе си. Докато ние търчахме насам-натам с кофи вода и метли, той си спомняше на глас: