— Ех, ако само можеше да дойдеш някой път с мен, да послушаме музикантите на Бандол и да изпием по едно чинцано, тогава щеше да почувстваш, че живееш. А после през лятото — Нормандия, дървени сабо и чуден отлежат калвадос. Хайде, Сам — подкани той невидимия си другар, — извади виното от реката, да видим дали се е изстудило както трябва, докато сме ловили риба. — Направо взето от Хемингуей.
Подвиквахме на момичетата, които минаваха по улицата:
— Елате, помогнете ни да изчистим къщата. А довечера каним всички на нашата забава. — И те се включваха. Събра се цяла тълпа, която заработи с нас. Накрая пристигнаха дори певците от оперния хор, повечето юноши, и също запретнаха ръкави. Слънцето се скри.
Когато приключихме с работата. Тим, Рей Ролинс и аз решихме да се стегнем за голямата нощ. Прекосихме целия град, за да стигнем до къщата, в която бяха настанени оперните звезди. В нощта отекваше увертюрата на вечерното представление.
— Точно навреме — каза Ролинс. — Грабвайте няколко бръсначки и хавлии и бързо ще се спретнем. — Насъбрахме още и четки за коса, одеколони, лосиони за бръснене и натоварени така, влязохме в банята. Къпехме се и пеехме.
— Кажете, не е ли славно — повтаряше Тим Грей — да използваме банята, хавлиите, лосионите и електрическите бръсначки на оперните звезди!
Нощта беше приказна. Сентрал Сити е разположен на две мили над морското равнище, човек първо се опива от височината, подир това се уморява и в душата му се вмъква треска Приближихме по тясна тъмна уличка към светлините около операта: после свихме рязко вдясно и излязохме пред стари салуни с летящи врати. Повечето туристи бяха на опера. Започнахме с няколко свръхголеми бири. Свиреше пианист. През задната врата се откриваше гледка към планински склонове, облени в лунна светлина. Провикнах се „Яхуууу“. И нощта започна Побързахме да се върнем в миньорската съборетина. Подготовката за голямата забава кипеше с пълна пара. Момичетата, Бейб и Бети, приготвиха закуски от фасул и кренвирши, после потанцувахме и сериозно нападнахме бирата. След края на оперното представление в къщата ни се стекоха буквално тълпи от момичета. Ролинс. Тим и аз се облизахме. Грабвахме по някое момиче и се понасяхме в танц. Музика нямаше, само танци. Къщата се препълни с народ. Хората носеха бутилки. Ние прескачахме до някой бар и пак се връщахме обратно. Нощта ставаше все по-луда и по-дива. Как исках Дийн и Карло да са тук — едва по-късно осъзнах, че нямаше да се чувстват на място и щяха да бъдат нещастни. Те бяха като човека с тъмничния камък в мрака, който се надига от подземието, опърпаните хипстъри на Америка, едно ново поколение, битниците9, към което аз бавно се приобщавах.
Пристигнаха и момчетата от хора. И запяха „Сладка Аделина“. Те тананикаха и фрази като „Подай ми бирата“ или „Какво си провесил нос?“, имитирайки внушителните баритонови извивки от „Фи-де-ли-о“! „Ах, господи, какъв мрак!“ — пропях и аз. Момичетата бяха страхотни. Излизаха с нас в задния двор и там се прегръщахме. В другите стаи, непочистените, имаше легла и тъкмо бях склонил някакво момиче да седне на едно от леглата и му приказвах нещо, изведнъж нахлу тълпа от млади разпоредители в операта, които награбиха момичетата и започнаха да ги целуват, без дори една свястна дума да им кажат. Тия пияни, рошави, възбудени юноши направо ни развалиха забавата. За пет минути само не остана ни едно момиче и тогава започна голяма бурна братска веселба с чупене на бирени бутилки и ревове.
Ние с Рей и Тим решихме да пообиколим баровете. Мейджър бе изчезнал, Бейб и Бети също. Заклатушкахме се в нощта. Оперната публика изпълваше заведенията до самите врати. Мейджър крещеше над главите на другите. Енергичният очилат Денвърски Красавец се ръкуваше с всеки срещнат и само повтаряше: „Добър ден, как сте?“ Дори когато беше вече полунощ, той пак поздравяваше: „Добър ден, как сте?“ По едно време го видях да тръгва нанякъде с известна високопоставена особа. По-късно се върна с дама на средна възраст; в следващия миг беше на улицата и говореше нещо на двама разпоредители. В още по-следващия стискаше ръката ми, без да ме познае, и ме приветстваше: „Честита Нова година, момчето ми.“ Не беше пиян от алкохол, опил се бе от онова, което обичаше най-силно на света — тълпите от кръжащи хора. Всички го познаваха. „Честита Нова година“ — провикваше се той, а от време на време и „Весела Коледа“. Непрекъснато повтаряше тези пожелания. Може би пък на Коледа честитеше с „Весела задушница“.
В бара беше и един високоуважаван от всички тенор; Денвърския Красавец настояваше да ме запознае с певеца, а аз все гледах да избягна срещата; певецът се казваше Д’Анунцио или нещо подобно. С него беше и жена му. Седяха вкиснати на една маса. На бара се бе облегнал някакъв аржентински турист. Ролинс го сръчка, за да ни направи място; той се обърна и се озъби. Ролинс ми връчи чашата си и с едно кроше го просна върху месинговия тезгях. За миг човекът остана в несвяст. Екнаха писъци; ние с Тим измъкнахме Ролинс навън. Настъпи такава суматоха, че и шерифът не успя да си пробие път през тълпата, за да се добере до жертвата. Никой не позна в Ролинс побойника. Продължихме по други барове. Срещнахме Мейджър, който се клатушкаше по една тъмна улица. „Абе какво става? Биете ли се? Разчитайте на мен.“ Отвсякъде кънтяха гръмки смехове. Запитах се как ли се чувства Духът на Планината, погледнах нагоре, видях борове, окъпани в лунна светлина, видях и призраци на стари миньори и отново си зададох същия въпрос. По цялата черна източна стена на Скалистите планини тази нощ царяха тишината и шепотът на вятъра, само в нашата клисура народът крещеше като луд; а от другата страна на планината се спускаше големият Западен Склон към огромното плато, което стигаше до изворите Стиймбоут, после склонът се гмурваше още по-надолу и отвеждаше до пустинята на Източно Колорадо и до пустинята на Юта; и всичко тънеше в мрак, докато ние лудувахме и викахме в нашето планинско кътче, щурави пияни американци сред величествената природа. Намирахме се на покрива на Америка и единственото, което можехме да правим, беше да надаваме ревове в нощта към източните прерии, сред които белокосият старец навярно вече вървеше към нас, за да ни донесе Думата, и щеше да пристигне всеки миг и да ни смълчи.
9
Hip (студен, неразвълнуван, дистанциран от заобикалящата действителност и всецяло отдаден на музикално изпълнение, мисловен процес, идеи или отношение към живота) и beat (физически или емоционално изтощен, обезсърчен; а също и — студен, неразвълнуван, приемащ безрезервно отношението hip към действителността), както и производните от тях съществителни hipster и beatnik, са ключови понятия във философията на битниците. Те синтезират цялостното отношение на поколението на битниците към действителността и обществото: отхвърляне на всичко комерсиално и материално, презрение към нормите, дистанциране от обществото и вяра единствено в съхраняването на истинската, природна, неемоционална, неинтелектуална, асоциална същност на личността. Съвършеният hipster не поддържа постоянни приятелства, а само спонтанни временни връзки с хора, към които чувства духовно родство. Hip и beat всъщност са заимствани от музиката, тъп като културата на битниците е неотделимо свързана с джаза от края на 40-те и 50-те години и най-силно — с неговата разновидност би-бопа. — Б.пр.