Миговете ми в Денвър приближаваха към края си, почувствах го, докато изпращах Рита: на връщане се изтегнах върху полянката на една стара църква покрай цяла банда скитници и техните приказки събудиха в мен желанието отново да се върна на пътя. От време на време някой от скитниците се надигаше и изпросваше центове от минувачите. Говореха за придвижването на жътвата на север. Беше топло и меко. Изпитах желание да се върна и отново да изведа Рита, и да й кажа още много неща, и този път истински да се налюбя с нея, и да успокоя страха й от мъжете. Момчетата и момичетата на Америка прекарват страшно тъжно времето си заедно; добрият тон налага да пристъпват към секса незабавно, без даже свястно да си поговорят — не става въпрос за ухажване, а за истински и откровен разговор за душите им, та животът е свято нещо и всеки миг е безценен! Но чух писъкът на влака от Денвър за Рио Гранде да заглъхва в планината. И реших да продължа нататък след звездата си.
Останахме на тъжен разговор с Мейджър досред нощ.
— Чел ли си „Зелените хълмове на Африка“? Най-доброто, което е написан Хемингуей.
Пожелахме си на добър час. Щяхме да се срещнем във Фриско. На улицата, под едно тъмно дърво, се сбогувах с Ролинс. „Довиждане. Рей. Кога ще се видим отново?“ Потърсих Карло и Дийн — никъде следа от тях. Тим Грей вдигна нагоре ръка и каза: „Значи, тръгваш, Йо.“ Ние с него си викахме „Йо“. „Ъхъ“ — отговорих. През следващите няколко часа обикалях из Денвър. Струваше ми се, че всеки пияница от улица „Ларимър“ може да е бащата на Дийн Мориарти; викаха му стария Дийн Мориарти, Тенекеджията. Отидох до хотел „Уиндзър“, където бащата и синът бяха престоявали и където една нощ ужасеният Дийн бил събуден от безкракия мъж в инвалидна количка, който живеел в същата стая; мъжът се изтъркалял с гръм и трясък през стаята на зловещите си колела, за да помилва момчето. Видях късокраката жена-джудже, която продаваше вестници на ъгъла на улиците „Къртис“ и „Петнайсета“. Минах покрай печалните долнопробни кабарета на улица „Къртис“; деца в джинси и червени ризи; шлюпки от фъстъци, подвижни кина, стрелбища. Отвъд крещящо ярките светлини на улицата се таеше мракът, а отвъд мрака беше Западът, Трябваше да продължа.
Открих Карло призори. Прочетох част от необхватния му дневник, спах при него и на сутринта, дъжделива и сива, дългият Ед Дънкъл пристигна заедно с Рой Джонсън, едно много хубаво момче, и с Том Снарк, кривокраката хиена от комарджийниците. Те насядаха и заслушаха със сконфузени усмивки, докато Карло Маркс им четеше апокалиптичната си луда поезия. Аз се отпуснах на стола изтощен. „О вие, денвърски птици!“ — провикна се Карло. После се изнизахме навън и тръгнахме по една типично денвърска калдъръмена уличка между димящи контейнери за изгаряне на смет. „По тази уличка търкалях обръча си като малък“ — разказвал ми бе Чад Кинг. Как исках само да го зърна такъв; да видя Денвър от преди десет години, когато всички те, цялата тайфа, са били деца и в слънчевите пролетни утрини на Скалистите планини, сред нацъфтелите череши, са търкаляли обръчите си по радостните улички, пълни с обещания. Да зърна Дийн, окъсан и мръсен, как броди самотен, напълно погълнат от своето, безумие.
Крачехме с Рой Джонсън в ситния дъжд; аз отидох до къщата на момичето на Еди, за да си прибера карираната вълнена риза, която той ми бе задигнал в Шелтън, Небраска. Ризата беше там, цялата смачкана на топка, не риза а истинска трагедия. Рой Джонсън каза, че ще се видим във Фриско. Като че ли всички щяха да ходят във Фриско. Отидох до пощата, оказа се, че парите ми са пристигнали. Слънцето се показа и Тим Грей ме изпрати с трамвая до автобусната гара С половината от петдесетте долара си купих билет до Сан Фран и потеглих в два следобед. Тим Грей ми помаха за довиждане. Автобусът се изниза през многоетажните претоварени денвърски улици. „На всяка цена трябва да се върна тук, за да видя какво ще стане по-нататък!“ — обещах си. Дийн ми се бе обадил в последната минута и бе казал, че двамата с Карло може да ме настигнат някъде по Западния бряг; замислих се над това и си дадох сметка, че през целия си престой в Денвър бях разговарял с Дийн не повече от пет минути.
11
Закъснях с две седмици за срещата с Реми Бонкьор. Пътуването с автобус от Денвър до Фриско беше съвсем обикновено, освен дето душата ми припкаше все по-напред, колкото повече наближавахме Фриско. Отново Шайен, но този път следобед, а после на запад през планините; прехвърлихме Скалистите планини в полунощ при Крестън и пристигнахме в Солт Лейк Сити призори — град на чистофайници, най-невъзможното място, в което би могъл да се роди Дийн; после към Невада в прежурящото слънце, привечер Риноу с мигащите светлинки на китайските му улици; и нагоре по Сиера Невада, борове, звезди и планински вили, загатващи за романтичните любовни истории на Фриско — момиченце от задните места хленчи и пита майка си: „Мамо, кога ще се приберем у дома в Тръки?“ И ето го самия Тръки, уютния Тръки, а после надолу по склоновете към низината на Сакраменто. И изведнъж проумях, че съм в Калифорния. Топъл, благат въздух — въздух, който можеш да целунеш — и палми. Супермагистрала покрай легендарната река Сакраменто; сетне отново през възвишения; нагоре, надолу; и изведнъж се ширна необятният залив (точно на развиделяване), а сънните светлини на Фриско се виеха като гирлянди по отсрещния му бряг. По моста над оукландския залив заспах дълбоко за пръв път, откак бях напуснал Денвър, и рязкото спиране пред автобусната гара на кръстовището на „Маркет“ и Четвърта улица ме стресна и ми припомни, че се намирам на три хиляди и двеста мили от къщата на леля ми в Патърсън, Ню Джързи. Изпълзях навън като изнемощял призрак и пред мен се възправи той — Фриско — дълги, пусти улици с трамвайни жици, забулени в мъгла и белота. Потътрах се няколко улици по-нататък. Странни типове (на ъгъла на „Мишън“ и „Трета“) запросиха в изгрева центове от мен. Отнякъде долиташе музика. „Ех, навсякъде ще се навра. Но първо трябва да намеря Реми Бонкьор.“