Реми се събуди и ме видя, както се намъквах през прозореца. Ушите ми писнаха от гръмкия му смях, най-гръмкия в света. „Ха-ха-ха, Парадайз влиза през прозореца, изпълнява указанието до запетайките!“ Тупна ме по гърба, смушка в ребрата Лий Ан, облегна се на стената, разсмя се, развика се и задумка по масата, така че сигурно го чуха из целия Мил Сити, а неговото гръмогласно, продължително „ха-ха-ха“ отекна в каньона. „Парадайз! — крещеше той. — Безподобният, незаменимият Парадайз.“
Току-що бях минал през рибарското кварталче Сосалито, и първите ми думи бяха: „В Сосалито май има много италианци.“
— В Сосалито май има много италианци! — провикна се Реми, като изду дробовете си до краен предел. — Ха-ха-ха! — И се плесна, и се завали назад, и почти се изтърколи на пода. — Чу ли го какво каза нашият Парадайз! „В Сосалито май има много италианци!“ Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Хе-хе-хе! Хи-хи-хи! — Зачерви се от смях като цвекло. — Ох, убиваш ме, Парадайз, няма по-смешен човек от тебе на света, видя ли го, Лий Ан, пристига с огромно закъснение, влиза през прозореца, видя ли го как само изпълни указанието и влезе през прозореца. Ха-ха! Хо-хо!
Интересното беше, че съсед на Реми бе един негър на име мистър Сноу10, чийто смях, кълна се, беше още по-гръмък, категорично и този път последно — смехът на мистър Сноу беше най-гръмкият на тоя свят. Този човек започваше да се смее на масата по време на вечеря при най-обикновена дума, казана от възрастната му жена; после ставаше, очевидно давейки се, облягаше се на стената, поглеждаше нагоре към небето и се отприщваше; излизаше, залитайки, навън и тръгваше, като се опираше о стените на съседите; опиянен от смях, той се гърчеше в сенките, на целия Мил Сити и отправяше тръбния си ликуващ повик към демонското божество, което с положителност го насъскваше да се кикоти. Не знам дали някога е изкарвал докрай вечерята си. Възможно е Реми да подражаваше несъзнателно на този изумителен мъж, мистър Сноу. И въпреки че Реми си имаше проблеми в живота и в любовта, заради тази жена със зло езиче, той поне се бе научил да се смее по-добре от всеки друг човек на света и аз предчувствах колко весело ще си прекараме във Фриско.
Поделихме си мястото по следния начин: Реми щеше да спи с Лий Ан на леглото до отсрещната стена, а аз — върху походното легло до прозореца. Не трябваше да докосвам Лий Ан. Реми веднага произнесе цяла реч по този въпрос. „Не желая да ви улавям, че се закачате, когато си мислите, че не ви гледам. Няма да научите стария маестро на нова песен. Аз съм авторът на тази сентенция.“ Погледнах Лий Ан. Тя беше апетитно парче, създание в цвета на меда, но очите й таяха омраза и към двама ни. Имаше амбицията да се ожени за богат мъж. Беше от малко градче в Орегон. Проклинаше деня, в който се бе свързала с Реми. По време на един от грандиозните си фукливи уикенди той бе похарчил сто долара по нея и тя си бе помислила, че е хваната богатия наследник. А вместо това беше заседнала в тая барака и поради липса на какъвто и да е избор бе останала тук. Тя работеше във Фриско: и всеки ден трябваше да взема от кръстопътя междуградския автобус, за да отиде на работа. Никога не прости това на Реми.
На мен поставиха задачата да стоя в бараката и да напиша блестящ оригинален сценарий за някое холивудско студио. Реми щеше да прелети с реактивен самолет през стратосферата, грабнал моя свитък под мишница като арфа, и щеше да направи и трима ни богати; Лий Ан щеше да отиде с него; той щеше да я запознае с един приятел на баща му, който бил знаменит режисьор и близък на У. К. Фийлдс. Така че първата си седмица в Мил Сити прекарах в бараката, пишейки настървено някаква потискаща история за Ню Йорк, която според мен трябваше да задоволи един холивудски режисьор, но за беда сценарият излезе прекалено мрачен. Реми едва го дочете до края и няколко седмици по-късно без воля го пренесе до Холивуд. Лий Ан беше твърде отегчена и твърде силно ни мразеше, за да си направи труда да го прочете. Аз прекарах безброй дъждовни часове в пиене на кафе и в драскане. Накрая казах на Реми, че нищо няма да излезе от това; исках да се хвана на работа; зависех от тях дори за цигарите си. Сянка на разочарование се мярна по лицето на Реми — той винаги се разочароваше от най-невероятни неща. Имаше златно сърце.
Реми ми уреди да кандидатствам за работа като неговата — пазач в лагера. Минах през необходимите проверки и за моя изненада копелетата ме приеха. Заклех се пред местния полицейски началник, дадоха ми значка и палка и станах полицай от специалните части. Помислих си какво ли щяха да кажат Дийн и Карло, и Стария Бул Лий. Трябваше да си набавя тъмносин панталон за черната куртка и кепето на ченге, които ми дадоха; през първите две седмици се наложи да нося панталона на Реми; а тъй като той беше доста висок и имаше коремче, защото от скука лакомо се тъпчеше, на първата си нощна смяна дошляпах като Чарли Чаплин. Реми ми даде още своето ръчно фенерче и автоматичния си пистолет, калибър 32.