— Момче, я кажи каква е била тая врява снощи? Получиха се оплаквания от хората, които живеят от другата страна на каньона.
— Не знам — отвърнах. — Сега като че ли е доста тихо.
— Защото цялата пратка отпътува. Но снощи ти трябваше да опазиш реда тук — шефът крещя страхотно по твой адрес. А има и друго — знаеш ли, че като нищо можеш да отидеш в затвора, задето си окачил наопаки американското знаме на държавен стълб?
— Наопаки ли? — ужасих се аз, разбира се, не бях забелязал. Всяка сутрин го окачвах автоматично.
— Да, господинчо — обади се един тлъст полицай, който бе работил двайсет и две години като надзирател в затвора „Алкатрас“. — Останалите кимнаха зловещо. Те си затваряха устата и се гордееха със службите си. Все премятаха в ръце оръжията си и говореха само за тях. Сърбеше ги да стрелнат някого. Реми и мен например.
Полицаят, който бил надзирател в „Алкатрас“, имаше шкембе и беше около шейсетгодишен. Макар и вече пенсионер, той не бе успял да се откъсне от атмосферата, която цял живот бе подхранвала сухата му душица. Всяка нощ идваше на работа със своя форд 35, продупчваше пропуска си точно на секундата и сядаше пред едно бюро с объл капак. Изписваше с мъка простия формуляр, който бяхме длъжни да попълваме всяка нощ — обиколките, времето, инцидентите и така нататък. После се облягаше назад и разказваше истории. „Жалко, че не бяхте тук преди два месеца, когато ние двамата със Следж (друг от ченгетата, младеж, който мечтаел да го вземат на работа в моторизираните полицейски отряди на Тексас, но се бе наложило да се задоволи със сегашния си жребий) арестувахме един пиян в барака Г. Леле-е, трябваше да видите каква кръв шуртеше! Ще ви заведа още тази нощ и ще ви покажа петната по стената. Как го подмятахме от едната стена до другата! Първо го удари Следж, след него аз, а после той се умири и тръгна кротко. Беше се заканил да ни убие, когато излезе от затвора — дадоха му трийсет дни. Само че минаха шейсет, а той никакъв не се е показал.“ Това беше гвоздеят на историята. Така го били уплашили, че не му стискате да се върне и да прави опити да ги убива.
Старият полицай започваше да си припомня разнежено и ужасите на „Алкатрас“. „На закуска ги водехме под строй, като военен взвод. Не допускахме един да не е в крак. Всичко вървеше като по часовник. Жалко, че не сте го виждали. Бил съм надзирател там двайсет и две години. И нито веднъж не съм си имат главоболия. Момчетата знаеха, че не се шегуваме. Някои пазачи се размекват, но винаги те си имат главоболия. Ето, да вземем например теб — като те гледам, струваш ми се нещо много ме-ек с мъжете тук. — Той вдигна лулата си и ме изгледа свирепо. — И те използват това, да знаеш!“
Знаех го. Казах му, че не съм кроен за полицай.
— Защо тогава поиска тази работа? Трябва да направиш избора си, иначе доникъде няма да стигнеш. Това е твой дълг. Заклел си се. Тия неща половинчато не се правят. Законът и редът трябва да бъдат пазени.
Не знаех какво да му отговоря; прав беше; а аз исках само да се измъкна в нощта, да изчезна нанякъде и да открия какво правят всички хора из цялата страна.
Следж, другото ченге, беше висок, млад, мускулест, с черна, съвсем късо подстригана коса и с нервен тик на врата — като боксьор, който непрестанно нанася крошета с единия си юмрук в дланта на другата ръка. Издокарваше се като моторизират тексаски полицай от едно време. Носеше револвера си ниско долу, закачен на патрондаш, и някакъв особен къс бич, целият беше в кожа, същински подвижна килия за изтезания: лъскави обувки, дълго яке, нагло вирната шапка — всичко имаше по него освен боти. Все ми показваше хватки — току ме емваше под чатала и чевръсто ме преобръщаше. Ако става въпрос за сила, аз можех да го подхвърля чак до тавана със същата хватка, бях сигурен в това; но нито веднъж не се издадох, защото се страхувах, че ще поиска да се борим. А една борба с човек като него щеше да завърши със стрелба. И той положително беше по-добрият стрелец; никога в живота си не си бях служил с оръжие. Плашех се дори когато трябваше само да заредя. Следж също беше жаден за арести. Една нощ дежурехме двамата и по някое време той се върна от обиколка почервенял от бяс.
— Казах на едни момчета да кротуват, а те продължиха да вдигат врява. Казах им повторно. Винаги давам втора възможност на виновните. Но не и трета. Затова сега ще дойдеш с мен и ще ги арестуваме.
— Добре де, нека аз да им дам трета възможност — казах му. — Ще поговоря с тях.
— Не, господинчо, никога на никого не давам повече от две възможности.