Въздъхнах. И тръгнахме. Отидохме до стаята на нарушителите. Следж отвори вратата и заповяда на всички да излязат един по един в редица. Беше неловко. Всички се червяхме. Американска история. Всеки прави онова, което си мисли, че се очаква от него. Голяма работа, че група мъже говорят високо и пият цяла нощ! Но Следж държеше да докаже нещо. Подсигури се, като доведе и мен, за да не се нахвърлят отгоре му. Което те спокойно можеха да сторят. Всичките момчета бяха от Алабама, оказа се, че са братя. Поведохме ги към управлението. Следж отпред, аз на края.
Едно от момчетата ми прошепна:
— Кажи на оня клепоух подъл трътльо да не се заяжда с нас Заради тая работа може да ни уволнят и изобщо да не стигнем до Окинава.
— Ще поговоря с него.
В управлението посъветвах Следж да не се престарава. Той отговори високо, да го чуят всички, зачервен от яд:
— На никого не давам повече от два шанса.
— Какво ще ти стане, ако дадеш повече, дяволите да те вземат? — провикна се алабамецът. — Та ние сега може да си загубим работата.
Следж не отговори и попълни формулярите за арестуване. Задържа само един от тях; обади се на патрулната кола в града. Тя пристигна и отведоха арестувания. Останалите братя се прибраха мрачни. „Какво ще каже мама?“ — мълвяха те. Единият от тях се върна при мен.
— Кажи на онова тексаско копеле, че ако брат ми не излезе от затвора до утре вечерта, няма да може да седи на задника си.
Предадох това на Следж — в неутрален тон, — но той не отговори. Добре, че освободиха бързо брата, та нямаше последствия. Пратката работници отплава с кораба; пристигна нова сбирщина диваци. Ако не беше Реми Бонкьор, нямаше да остана и час повече на тази работа.
Но много пъти ние с Реми оставихме да дежурим нощем сами и тогава всичко затупкваше с друг пулс. Първата си обиколка правехме бавно. Реми пробваше дали вратите са заключени и все се надяваше, че ще намери някоя отключена. Често казваше: „От години си мечтая да дресирам някое куче като суперкрадец — да се вмъква в стаите на момчетата и да вади от джобовете им долари. Ще го дресирам да не взема нищо друго, само зелени банкноти; ще го карам по цял ден да души пари. И ако въобще има някакъв начин, ще го науча да вади само двайсетачки.“ Реми беше неизчерпаем извор на лудешки планове: говори ми за това куче седмици наред. Само веднъж намери отключена врата. На мен идеята не ми допадаше, затова продължих бавно надолу по коридора. Реми отвори предпазливо вратата. И се озова лице срещу лице с надзирателя на лагера. Реми ненавиждаше физиономията му. „Как се казваше оня руски писател, за когото си ми разправял — оня, който пъхал вестници в обувките си и носел цилиндър, намерен в кофа за смет?“ Това беше преиначен вариант на онова, което бях разказвал на Реми за Достоевски. „А, сещам се, точно така, Достиофски. Човек с лице като на оня надзирател може да носи само едно име — Достиофски.“ Единствената отключена врата, която Реми откри, беше на този човек. Той чул в съня си, че някой бърника бравата му. Станал, както си е, по пижама. И се приближил до вратата, двойно по-грозен от обикновено. Когато Реми отвори вратата, той налетя на неговото изкривено, набъбнало от омраза и стаен бяс лице.
— Какво означава това?
— Само опитвах да отворя. Мислех, че това е… ъъ… килерът за парцали и метли. Трябва ми парцал.
— Че за какво търсиш парцал?
— Ами… ъъъ…
Тогава пристъпих към тях и казах:
— Някой е повърнал в коридора на горния етаж. И трябва да го забършем.
— Това не е килерът за парцали. Това е моята стая. Ако още веднъж ви хвана в подобно нещо, ще поискам да ви разследват, приятелчета, и да ви изхвърлят! Ясно ли се изразявам?
— Някой е повърнал на горния етаж — повторих аз.
— Килерът за парцали е в дъното. Ей там. — Той го посочи и изчакала види дали ще вземем парцал, затова ние взехме и най-глупаво го понесохме нагоре.
— Дявол да те вземе. Реми — промърморих, — винаги ни вкарваш в някакви бели. Защо не мирясаш най-после? Защо трябва непрекъснато да крадеш?
— Този свят ми дължи някои неща, това е всичко. Не можеш да научиш стария маестро на нова песен. Ако продължаваш с тези свои приказки, ще започна да ти викам Достиофски.
Реми беше като същинско малко дете. Някога отдавна, през неговите самотни ученически години във Франция, му бяха отнели всичко; родителите, които го осиновили, просто го натиквали в разни училища и го забравяли там; той бил тормозен и изхвърлян от училищата едно след друго; скитал се нощем по пътищата на Франция и скалъпвал псувни от невинния си детски речник. Поставил си за цел да си възвърне всичко, което бил изгубил; само че онова, което бе изгубил, нямаше край; отмъщението вечно щеше да се влачи.