Бюфетът на лагера беше наша лесна плячка. Оглеждахме се, за да се уверим, че някой не ни следи, и особено за да проверим дали някое от нашите приятелчета полицаи не ни дебне — ей тъй, за всеки случай; после аз кляках, а Реми стъпваше на раменете ми и се вдигаше нагоре. Отваряше прозореца, който никога не беше заключен, тъй като Реми всяка вечер се погрижваше да не е, тромаво се провираше и се приземяваше на плота. Аз бях малко по-пъргав, просто подскачах и пропълзявах вътре. После отивахме при казаните със сладолед. И тук, осъществявайки една от детските си мечти, вдигах капака на шоколадения, мушвах ръката си до китката, загребвах пълна лопатка сладолед и започвах да ближа. Сетне вземахме кутии за сладолед, натъпквахме ги и отгоре изливахме шоколадов, а понякога и ягодов сироп, подир това се премествахме в кухнята и отваряхме хладилниците, за да видим какво можем да напъхаме в джобовете си за вкъщи. Аз често си отрязвах парче печено говеждо и го увивах в салфетка. „Нали знаеш какво повелява президентът Труман? — повтаряше всеки път Реми. — Ние трябва да намаляваме разходите по бита“
Една нощ чаках доста дълго, докато той тъпчеше провизии в грамадна кутия. Само че не можахме да измъкнем кутията през прозореца. Наложи се Реми да извади всичко и да го върне на мястото му. Но по-късно, същата нощ, когато неговото дежурство изтече и аз останах сам в лагера, се случи нещо много странно. Бях тръгнал по старата пътека край каньона с надеждата, че ще срещна сърна (Реми бил виждат наоколо сърни, в 1947 година местността беше още дива), когато чух смразяващ шум в мрака. Пръхтене и свистене. Помислих, че ме напада носорог от мрака. Сграбчих пистолета си. В тъмата на каньона се очерта висока фигура; с чудовищно грамадна глава. И изведнъж познах Реми, понесъл на рамо огромната кутия с провизии. Стенеше и пъшкаше под непоносимата тежест. Намерил бил някъде ключ от лавката и изнесъл стоката си през входната врата. Попитах го:
— Ама ти не си ли вкъщи. Реми; какво правиш тук, дявол да те вземе?
А той ми каза:
— Парадайз, колко пъти съм ти обяснявал какво повелява президентът Труман — „ние трябва да намаляваме разходите по бита“.
И продължи да пъхти и свисти по-нататък в мрака. Описвал съм ви вече ужасния път до нашата барака, нагоре по склона, а после надолу към дола. Той скри провизиите във високата трева и се върна при мен.
— Сал, не мога да се справя сам. Ще ги разделим в две кутии и ти ще ми помогнеш.
— Но аз съм още дежурен.
— Ще наглеждам мястото, докато те няма. Нещата тук загрубяват все повече. Нямаме друг изход, освен да се справяме с положението, колкото можем по-добре, и толкоз. — Той обърса потта от лицето си. — Уффф! Колко пъти съм ти повтарял, Сал, че сме приятели и сме заедно в кюпа. Няма друг начин. Всички Достиофски, всички полицаи и Лий Ани, всички обесници на този свят ни преследват, за да ни одерат кожите. И само от нас зависи дали ще се опазим, или не. Защото те крият в ръкава си нещо много по-лошо от злосторна ръка. Запомни това. Няма да научиш стария маестро на нова песен.
Когато свърши, аз го попитах направо:
— А какво става с нашето отплуване?
От десет седмици се занимавахме с тия глупости. Аз печелех по петдесет долара на седмица и пращах средно по четирийсет от тях на леля си. През цялото това време бях прекарал само една вечер в Сан Франциско. Животът ми се бе омотал в бараката и в битките на Реми с Лий Ан, а нощите ми — в лагера.
Но Реми беше изчезнал в мрака да търси втора кутия. Запрепъвах се след него по този стар път на Зоро. Струпахме камара от провизии върху кухненската маса на Лий Ан. Тя се събуди и разтърка очи.
— Знаеш ли какво повелява президентът Труман?
Тя беше възхитена. И аз изведнъж осъзнах, че всеки божи човек в Америка е крадец по рождение. Ето че и в мен бръмна същата муха. Дори започнах да проверявам дали вратите са заключени. Другите ченгета взеха да ни подозират; познаха ни по очите; с безпогрешен инстинкт те отгатваха какво ни е в ума. Дългогодишният опит ги бе научил какво представляват такива като нас с Реми.
На другия ден взехме пистолета, излязохме и се опитахме да стреляме яребици по хълмовете. Реми се прокрадна, добра се на метър от клопащите птици и гръмна с 32-калибровото оръжие. Не улучи. Мощният му смях огласи калифорнийските гори и продължи да се носи над Америка.
— Време е вече ние с теб да отидем да видим Краля на бананите.
Беше събота; поотупахме се, постегнахме се и излязохме, на междуградската спирка при кръстовището. Стигнахме в Сан Франциско и тръгнахме да се разхождаме из улиците. Гръмогласният смях на Реми кънтеше навсякъде, откъдето минехме.