— Трябва да напишеш разказ за Краля на бананите — убеждаваше ме той. — И не се опитвай да пробутваш номера на стария маестро и да напишеш разказ за нещо друго. Кралят на бананите е само за теб. Ето го къде стои. — Кралят на бананите беше старецът, който продаваше банани на ъгъла. Беше ми безкрайно досадно. Но Реми продължаваше да ме ръга в ребрата и дори ме подръпваше за яката. — Ако напишеш разказ за Краля на бананите, значи, пишеш за човешките неща в живота. — Отговорих му, че не давам пукната пара за Краля на бананите. — Докато не проумееш значимостта на Краля на бананите, нищо няма да разбереш за човешките неща на този свят — отсече Реми с категоричен тон.
В залива имаше един стар, ръждясал товарен кораб, който служеше само за шамандура. Реми си бе наумил, че трябвала отидем до него с лодка и един следобед Лий Ан приготви сандвичи, наехме лодка и пристигнахме. Реми носеше някакви инструменти. Лий Ан се съблече гола и легна на мостика да се пече. Аз я гледах от кърмата. Реми се спусна чак до машинното отделение, където се разбягаха плъхове, и започна да чука и блъска, търсейки несъществуващи медни обшивки. Аз седнах в разпадащата се капитанска трапезария. Корабът беше стар, много стар, и беше красиво изработен отвътре — целият в дърворезба и вградени шкафове. Та това бе призракът на Джеклондоновия Сан Франциско! Задрямах в слънчевата трапезария. Из кухненския килер препускаха плъхове. А някога тук се е хранил синеок капитан.
Слязох долу в търбуха при Реми. Той дърпаше всичко, което стърчеше.
— Съвсем нищо. Мислех, че ще има мед, че ще намерим поне някой и друг стар ключ. Но, изглежда, много крадци са минали и са го опоскали до голо.
Корабът стоеше в залива от години. Медта отдавна е била обрана от ръка, която вече сигурно не е ръка. Казах на Реми:
— Ще ми се да преспя на този стар кораб някоя нощ, когато падне мъгла, а черупката скрибуца и отекват зловещите плясъци на шамандурите.
Реми се слиса; възхищението му към мен се удвои.
— Сал, давам ти пет долара, ако имаш смелостта да го направиш. Не ти ли минава толкова през ума, че тук може да витаят призраците на стари морски капитани? И не само ще ти дам пет долара, ами ще те докарам с лодка дотук, ще ти загъна нещо за ядене и ще ти дам одеяла и свещи.
— Готово! — съгласих се. Реми хукна да съобщи на Лий Ан. Изпитах желание да се хвърля от кърмата право върху нея, но спазвах обещанието си пред Реми. Извърнах поглед от нея!
В тия дни започнах да отскачам по-често до Фриско; опитах всичко, познато ми от книгите, за да сваля някое момиче. Дори с една мадама прекарахме на пейка в парка цяла нощ, до зори, и пак без успех. Тя беше русокоса и от Минесота. Навсякъде имаше страшно много педерасти. Няколко пъти ходих в Сан Фран с пистолета си и когато веднъж в клозета на един бар ме спря някакъв хомо, аз извадих оръжието и му викнах; „Я повтори какво каза!“ И той изчезна. Сам не разбирам защо го направих; срещал бях педерасти по цялата страна. Може би просто заради самотата в Сан Франциско или защото разполагах с оръжие. Все трябваше да го покажа на някого. Минах покрай един бижутерски магазин и усетих внезапния импулс да прострелям витрината, да грабна най-красивите пръстени и гривни, да изчезна и да ги подаря на Лий Ан. А после можехме да избягаме заедно в Невада. Време беше да се махам от Фриско, инак щях да полудея.
Написах дълги писма на Дийн и Карло, които в момента се намираха в бараката на Стария Бул някъде сред тексаските блата. Те ми отговориха, че са готови да дойдат при мен в Сан Фран, щом свършели това-онова. А в същото време всичко около Реми, Лий Ан и мен започна да се разпада. Заваляха септемврийските дъждове; а с тях и словоизлиянията. Реми бе отлетял с Лий Ан до Холивуд и бе отнесъл моя тъжен, глупав сценарий, но нищо не се бе получило. Знаменитият режисьор бил пиян и не им обърнал никакво внимание; те се повъртели в неговата вила на плажа в Малибу; започнали да се карат пред другите гости; и си тръгнали обратно.
Капката, която преля, бяха конните състезания. Реми събра всичките си пари, около стотина долара, издокара ме в свои дрехи, взе под ръка Лий Ан и тримата се запътихме към хиподрума при Златната врата от другата страна на залива, до Ричмонд. За да ви убедя какво сърце имаше това момче, ще спомена само, че той натъпка в една грамадна кафява кесия половината от нашите крадени провизии и тръгна да ги носи на една своя позната, бедна вдовица, която живееше в Ричмонд, квартал от бараки, подобен на нашия — отвсякъде под калифорнийското слънце плющеше пране. Отидохме и ние с него. Пълно беше с тъжни дрипави деца. Жената благодари на Реми. Тя беше сестра на някакъв моряк, когото той познаваше бегло.