Това ме изненада. Бащата на Реми беше прочут лекар, който бе практикувал във Виена, Париж и Лондон.
— Искаш да кажеш, че ще изхарчиш сто долара за втория си баща? — възкликнах аз. — Че той има много повече пари, отколкото ти ще спечелиш през целия си живот! Ще затънеш в дългове!
— Няма значение — отговори тихо Реми, а в гласа му прозвуча поражение. — Моля ви за едно последно нещо — да се опитате поне да представите нещата хубави, да се опитате да направите добро впечатление. Аз обичам втория си баща и го уважавам. Той ще пристигне с младата си жена. И трябва да го посрещнем с най-дълбоко уважение.
В някои моменти Реми ставаше най-благородният човек на света. Лий Ан остана силно впечатлена и зачака с нетърпение срещата с баща му; помисли си, че поне той може да излезе добра партия, след като синът му не е.
Седмицата се изтърколи и дойде събота вечер. Бях напуснал работата си при полицаите малко преди да ме уволнят, задето не бях извършил достатъчно арести, и това щеше да бъде последната ми събота тук. Реми и Лий Ан отидоха да се видят с бащата първо насаме в хотелската му стая; аз носех в себе си парите, които си бях отделил за пътуването, и се нарязах долу в бара на същия хотел. Качих се при тях безобразно закъснял. Баща му отвори вратата, изискан висок мъж с пенсне.
— А, мосю Бонкьор, как сте? — поздравих аз, като го видях. — Je suis haut — провикнах се, което трябваше да означава на френски „на висок градус съм, пил съм“, а всъщност не означаваше нищо. Докторът се смути. Вече бях разпердушинил плана на Реми. Той се изчерви.
Отидохме всички на вечеря в снобския ресторант „При Алфред“ на Северния плаж, където Реми похарчи цели петдесет долара за нас петимата, с питиетата му и прочие. Тогава дойде най-лошото. Кого да видя седнал на бара в „Алфред“ — не друг, а моя стар приятел Роуланд Мейджър! Току-що пристигнал от Денвър и си намерил работа в един от вестниците на Сан Франциско. Беше се натряскал. Дори не беше бръснат. Хвърли се към мен и ме тупна по гърба, както вдигах чашата с уиски към устата си. Тръшна се в сепарето до доктор Бонкьор и се наведе през супата му, за да си говори с мен, Реми почервеня като цвекло.
— Няма ли да представиш приятеля си, Сал? — попита той с крива усмивка.
— Роуланд Мейджър от санфранциския „Арпос“ — опитах се да кажа с безизразно лице. Лий Ан ми беше бясна.
Мейджър забърбори в ухото на мосю:
— Харесва ли ви да преподавате френски в колеж?
— Извинете, но аз не преподавам френски в колеж.
— Така ли, аз пък си помислих, че преподавате френски в колеж.
Нарочно се държеше нагло. Спомних си нощта, когато не ни пусна да си довършим веселбата в Денвър; но му простих.
Простих на всички, отпуснах се и се донапих. Започнах да свалям звезди на младата жена на доктора. Пих толкова много, че се налагаше всеки две минути да припкам до тоалетната, при което трябваше да прескачам скута на доктор Бонкьор. Всичко се разпадаше. Престоят ми в Сан Франциско беше към края си. Реми никога вече нямаше да ми проговори. Беше ужасно, защото аз обичах истински Реми и бях един от малцината на този свят, които знаеха какъв верен и голям приятел е той. Щяха да минат години, докато ми прости. Колко злощастно се разиграваше всичко в сравнение с онова, което му бях писал от Патърсън за плана си да прекося Америка по червената линия на шосе 6. А ето че бях застанал на края на Америка — по-нататък нямаше земя — и нямаше накъде вече да вървя освен обратно. Дадох си дума да направя поне кръгово пътуване; в този миг и на това място реших да отпътувам до Холивуд, а оттам през Тексас, за да видя моята тайфа сред блатата; всичко друго нека да върви по дяволите.
Изхвърлиха Мейджър от „Алфред“. Вечерята впрочем беше приключила, тъй че аз го последвах навън; тоест Реми предложи да направя това и двамата с Мейджър тръгнахме да си допиваме. Седнахме на една маса в „Желязното гърне“ и Мейджър се обърна на висок глас към мен:
— Сам, не ми харесва оня педераст на бара.