— Така ли, Джейк? — отговорих му.
— Сам — каза той, — мисля да стана и да го просна на пода.
— Недей, Джейк — продължих в стила „Хемингуей“. — Просто се прицели оттук и виж какво ще излезе.
Разделихме се, клатушкайки се, на един уличен ъгъл.
На сутринта, докато Реми и Лий Ан спяха, погледнах с известна тъга голямата купчина пране, за която двамата с Реми имахме час при автоматичните перални в бараката зад нашата (а прането сред множеството цветнокожи жени и мистър Сноу, който примираше от смях, винаги беше радостно слънчево преживяване), и реших да си тръгна. Излязох на верандата. „О не, по дяволите — измърморих на себе си. — Обещал съм си да не си тръгвам оттук, докато не изкача тази планина.“ Имах пред вид високата стена на каньона, която тайнствено извеждаше над Тихия океан.
И останах още един ден. Неделята. Спусна се вълна от тежка жега: денят беше прекрасен, слънцето почервеня в три часа. Закатерих се нагоре и стигнах върха в четири. Красивите калифорнийски тополи и евкалиптови дървета се разстилаха във всички посоки. Близо до върха дърветата изчезваха, оставаха само скали и трева. Най-отгоре на този бряг пасеше добитък. Отвъд няколко по-ниски хълма се простираше Тихият океан, син и необятен, а откъм легендарното „Картофено течение“, където се раждат мъглите на Фриско, напредваше внушителна стена от белота. След час мъглата щеше да нахлуе през Златната врата и да забули в бяло романтичния град, някой млад мъж щеше да хване момичето си за ръка и бавно да го поведе нагоре по дълъг бял тротоар, с бутилка токайско вино в джоба. Това беше Фриско; с красивите жени, които стоят на праговете на бели къщи и чакат своите мъже; с кулата Койт, с Ембаркадеро, с улица „Маркет“ и единайсетте хълма на изобилието.
Стоях там, докато се замаях, помислих, че ще полетя надолу като в сън, ще изчезна в пропастта. „Ох, къде е момичето, което обичам“ — питах се и търсех навсякъде, както бях търсил в малкия свят долу. А пред мен се разгъваше масивната сурова твърд на моя американски континент; и някъде далеч, в другия край, мрачният обезумял Ню Йорк бълваше своите облаци прах и кафяви изпарения. Изтокът таи нещо кафяво и благочестиво; Калифорния е бяла като простряно пране и е празноглава — поне така си помислих тогава.
12
На другата сутрин Реми и Лий Ан спяха, докато аз тихичко си събрах нещата и се измъкнах през прозореца по същия начин, по който бях влязъл, и преметнал сак, напуснах Мил Сити. Така и не прекарах замислената нощ на стария кораб-призрак — „Адмиралската волна пчеличка“ му беше името — и с Реми се изгубихме един за друг.
В Оукланд пих бира сред безделниците в един салун, пред чиято врата бе поставено колело от фургон, и отново поех по пътя. Минах пеша през целия Оукланд, докато изляза на шосето за Фресно. С две прекачвания стигнах до Бейкърсфийлд, четиристотин мили по на юг. Първият преход беше съвсем лудешки — взе ме някакво русоляво момче в колата си със специално подсилен за високи скорости мотор. „Виждаш ли пръста на крака ми? — каза то, като пришпори машинката си с осемдесет и изпревари всички по пътя. — Погледни годе!“ Кракът му беше увит в бинтове. „Ампутираха ми го тази сутрин. Гадовете искаха да ме оставят в болницата. Но аз си събрах нещата и избягах. Голяма работа, за един пръст!“ Да, наистина, казах си наум, а сега внимавай — и силно стиснах дръжката. Не бях срещал по-откачен шофьор. Докато мигнем, стигнахме в Трейси. Трейси е градче около железопътен възел: навъсени железничари се хранят в закусвални покрай релсите. Влакове прогърмяват през долината. Червеното слънце залязва бавно. И зашептяха вълшебните имена на долината — Мантека. Мадера и всички останали. Скоро падна здрач, зърнест здрач, морав здрач над мандаринови горички и безкрайни ниви с пъпеши; слънцето бе добило цвета на изстискано грозде, прорязано от жилки в бургундско червено, полетата бяха с цвят на любов и испански потайности. Подадох глава през прозореца и вдъхнах дълбоко от уханния въздух. Миг на върховно блаженство. Откаченият се оказа машинист по южната тихоокеанска линия и живееше във Фресно; баща му също бил машинист. Изгубил пръста на крака си в депото на Оукланд при прехвърляне от един влак на друг, не разбрах как точно беше станало. Влязохме в боботещия Фресно и той ме остави в южната част на града. Прескочих до малката бакалница край железопътната линия, за да пийна на крак една кола, и ето че покрай червените товарни вагони мина тъжен млад арменец, в същия миг изпищя локомотив и аз си рекох: да, да, градът на Сароян.
Трябваше да продължа на юг, излязох на пътя. Взе ме един човек с нов-новеничък пикап. Беше от Лъбък, щата Тексас, и работеше в бизнеса с караваните. „Искаш ли да си купиш каравана? — попита ме той. — Винаги съм насреща, обади ми се.“ Разказа ми за баща си в Лъбък. „Една вечер старецът оставил приходите от деня в папка върху касата, просто ги забравил. И какво мислиш станало — през нощта се вмъкнал крадец с фенерче и инструменти, разбил касата, разровил документите, сритал няколко стола и си отишъл. А хилядата долара си останали отгоре върху касата, какво ще кажеш за това, а?“