13
За добро или за зло — следващите петнайсет дни прекарахме заедно. Когато се събудихме, решихме да тръгнем на стоп към Ню Йорк; в големия град тя щеше да бъде моето момиче. Предвиждах диви лудории с Дийн, Мерилу и другите — празник, нов празник. Но първо трябваше да поработим, за да спечелим необходимите за път пари. Тери беше за незабавно тръгване с двайсетте долара, които ми бяха останали. Аз не одобрих идеята. И като последен глупак, обмислях проблема цели два дена, а през това време по кафенетата и барчетата четяхме обявите за работа в шантавите лосанджелиски вестници, които виждах за пръв път в живота си, докато моите двайсет долара се стопиха почти на десет. Бяхме много щастливи в нашата малка хотелска стаичка. Тъй като не можех да спя, ставах посред нощ, покривах със завивката голото кафяво рамо на моята малка и опознавах нощите на Лос Анджелис. Бруталните, горещи, раздирани от полицейски сирени нощи! На нашата улица стана беда. Старата, разпадаща се къща отсреща, в която се даваха стаи под наем, се превърна в арена на трагедия. Полицейска кола беше спряла до тротоара и ченгетата разпитваха някакъв възрастен човек с прошарена коса. Отвътре долитаха ридания. Звуците достигаха до мен, примесени с жуженето на неоновата реклама на моя хотел. Никога в живота си не съм се чувствал толкова тъжен. Ел Ей е най-самотният и най-жестокият от всички американски градове; в Ню Йорк става дяволски студено през зимата, но по някои места, на някои улици, добиваш усещане за приятелство, макар и съмнително. Ел Ей е джунгла.
Южната част на главната улица, където ние с Тери се разхождахме и хапвахме кренвирши, представляваше един фантастичен панаир от светлини и дивотия. Буквално на всеки ъгъл полицаи в ботуши пребъркваха хора. Най-пропадналите типове от цялата страна задръстваха тротоарите — и всичко това се разиграваше под благите звезди на Южна Калифорния, които чезнат в кафявото сияние на този огромен пустинен лагер, какъвто всъщност е Лос Анджелис. Усещаше се дъх на чай, на трева, имам пред вид марихуана, който се смесваше във въздуха с мириса на фасул и бира. А гръмкият бесен звук на би-бопа ехтеше от бирариите: и заедно с кънтрито и бугивугито той образуваше една пъстра мешавица от ритми в американската нощ. Всички тук ми приличаха на Хасъл. Буйни негри с шапки в стил боп и с кози брадички минаваха покрай нас със смехове; подир тях — дългокоси безжизнени хипстьри, довлекли се чак от Ню Йорк по шосе 66: видяхме и стари пустинници, които влачеха вързопите си и търсеха пейка на площада, и методистки свещеници, запретнали ръкави, и някой и друг светец-поклонник на Природата с брада и по сандали. Исках да се запозная с всички, да говоря с всички, но ние с Тери бяхме изцяло погълнати от опитите си да припечелим някой долар.
Отидохме в Холивуд, за да търсим работа в дрогерията на ъгъла на „Сънсет“ и „Вайн“. Е, това е ъгъл! Многочислени семейства, дотътрили се с таратайки от вътрешността, чакаха по тротоарите с надеждата да зърнат някоя филмова звезда, но никакви филмови звезди не се мяркаха. Минеше ли лимузина, тълпата се люшваше жадно към бордюра и надничаше да гледа: вътре седи някакъв тип с тъмни очила, а до него — накичена с бижута блондинка. „Дон Амече! Дон Амече!“ — „Не, Джордж Мърфи! Джордж Мърфи!“ Кръжаха наоколо и се вглеждаха едни в други. Красиви момчета с извратени наклонности, пристигнали в Холивуд, за да се препитават като каубои на нощния живот, обикаляха нагоре-надолу, слюнчеха палци и важно-важно приглаждаха вежди. Най-пищните и най-отнесени момичета на света шареха насам-натам по панталони; бяха дошли, за да станат звезди; а свършваха като миячки в авторесторантите. Ние с Тери също потърсихме работа из авторесторанти. Никъде нямаше хляб за нас. Булевард „Холивуд“ беше някакво невъобразимо, пищящо автомобилно безумие; поне веднъж в минутата ставаха дребни произшествия, всеки напираше към най-далечната палма — а отвъд нея имаше само пустиня и празнота. Неуспели холивудски менажери стояха пред снобските ресторанти и спореха със съшия маниер, с който спореха бродуейските менажери от „Джейкъбс Бийч“, Ню Йорк, само дето бяха облечени в по-леки костюми, а езикът им беше по-просташки. Високи, мъртвешкобледи проповедници притреперваха край нас. Дебели кресливи жени пресичаха тичешката булеварда, за да се наредят на опашка за поредното шоу-състезание. Видях Джери Колона, който си купуваше лека кола в магазина на „Буик Мотърс“; стоеше зад огромната стъклена витрина и приглаждаше мустаците си. Ние с Тери хапнахме в някакъв ресторант на самообслужване в центъра, декориран отвътре като пещера — отвсякъде стърчаха металически израстъци и огромните безлични каменни бутове на разни божества, сред които се мъдреше и един трогателен Нептун. Хората преглъщаха скръбни ястия край водопадите, а лицата им бяха зелени от морска печал. Всички ченгета в Ел Ей приличаха на красиви жигола; без съмнение те също бяха дошли в Ел Ей, за да пробият в киното. Тук всеки пристигаше, за да пробие в киното, дори и аз. Накрая толкова изпаднахме с Тери, че започнахме да разпитваме за работа из южната част на Главната улица, обръщахме се към съсипани бармани и миячки на съдове, които не се стесняваха от падението си, но и там всичко беше напразно. Все още имахме десет долара.