Нищо нямаше да излезе от цялата работа, освен глад до смърт за нас с Тери, затова на сутринта тръгнах да обикалям околността и да търся работа като памукоберач. Всички ме пращаха да питам във фермата от другата страна на магистралата, срещу нашия лагер. Отидох и заварих фермера в кухнята със семейството му. Той излезе, изслуша ме и ме предупреди, че плащал само по три долара на сто паунда13 набран памук. Аз си представих как ще прибирам поне по триста паунда памук на ден и се съгласих. Той измъкна от някакъв плевник дълги платнени торби и ми каза, че беритбата започва призори. Спуснах се към Тери захилен до уши. Някакъв камион, натоварен с грозде, се друсна в една издатина на пътя, от него отхвърчаха големи гроздове и попадаха върху напечения асфалт. Събрах ги и ги отнесох у дома. Тери се зарадва.
— Ние с Джони ще идваме да ти помагаме.
— Ш-ш-ш-шт! — прекъснах я. — Да не съм чул такива приказки!
— Не, не, ще видиш, не е лесно да се бере памук. Аз ще ти покажа как става.
Изядохме гроздето, а вечерта Рики се появи с един хляб и пържоли и си направихме гощавка сред природата. В една голяма палатка до нашата живееше цяло семейство пътуващи памукоберачи от Оклахома; дядото седеше по цял ден на един стол, беше твърде стар, за да работи; синът, дъщерята и техните деца всяка сутрин се изнизваха в редичка през магистралата към плантацията на моя фермер и отиваха на работа. Призори на другия ден тръгнах с тях. Казаха ми, че рано сутрин памукът бил по-тежък, от росата, и се печелело по-добре, отколкото следобед. Въпреки това обаче те работеха по цял ден, от зори до залез слънце. Дядото дошъл насам от Небраска по време на голямата депресия от 30-те години — същия онзи облак прах, за който ми бе разказвал моят каубой от Монтана, — пристигнал с цялото си семейство в един разхлопан камион. Оттогава живеели из Калифорния. Обичаха да работят. За десет години синът на стареца бе увеличил потомството си на четири деца и някои от тях вече бяха достатъчно пораснали, за да берат памук. През това време те се бяха издигнали от дрипавата беднотия по памуковите полета, подобна на тази от „Чичо Томовата колиба“, до сравнителното благополучие на един по-порядъчен живот в по-добри палатки и това бе всичко. Ужасно се гордееха с палатката си.
— Мислите ли да се връщате в Небраска?
— Фу, та там няма нищо. Искаме само да си купим каравана.
Наведохме се и започнахме да берем памука. Беше чудно красиво. Отвъд плантацията бяха палатките, а зад тях изсъхналите кафяви памукови поля се простираха, докъдето ти стига погледът, до подножието на кафявите клисури, над които се издигаха в синьото утринно небе снежните била на Сиера. Колко по-добре бе това от миенето на чинии по кръчмите в южната част на Главната улица. Но аз нямах и понятие от беритба на памук. Губех много време, докато освободя бялата топка от хрускавата й чашка; а другите го правеха с едно дръпване. Нещо повече, пръстите ми се разкървавиха. Имах нужда от ръкавици или от повече умение. С нас на полето имаше двойка възрастни негри. Те беряха памука със същата благословена търпеливост, с която прадедите им бяха превивали гръб в Алабама преди Гражданската война; движеха се плътно до редовете, наведени и тъжни, а торбите им само се издуваха. Гърбът ме заболя. Но ми ставаше хубаво, когато коленичех да се крия в тази земя. Почувствах ли, че ми трябва почивка, спирах и скланях лице върху възглавницата от кафява влажна пръст. Припяваха ми птички. Помислих, че съм открил мечтаната работа на моя живот. Появиха се Джони и Тери, замахаха ми през полето в напеченото замряло пладне и се впрегнаха да ми помагат. Да пукна, ако малкият Джони не беше по-сръчен от мен! А Тери, разбира се, беше два пъти по-бърза. Работеха отпред и ми оставяха купчини почистен памук, за да пълня торбите си — Тери ми оставяше купчини на опитен надничар. Джони — малки детски купчинки. Аз ги натъпквах нажален. Какъв мъж съм, щом не мога да издържам собствения си задник, да не говорим за техните? Изкараха целия следобед с мен. Когато слънцето поаленя, си тръгнахме капнали. На края на нивата стоварих реколтата си върху кантара: тежеше петдесет паунда и получих долар и половина. После взех назаем велосипеда на едно от оклахомските момчета, спуснах се по шосе 99 до бакалница на кръстопътя, купих консерви с готови спагети, кюфтета, хляб, масло, кафе и кекс и се върнах с книжната кесия на кормилото. Движението към Ел Ей бръмчеше покрай мен: движението към Фриско ме притесняваше отзад. Аз ругаех и ругаех. Поглеждах към мрачното небе и се молех на бога за по-добър обрат в живота и за шанс да направя нещо за тези хора, които обичах. Но там горе никой не ми обръщаше внимание. Не биваше да съм чак дотам наивен. И не друг, а Тери ми възвърна душата: тя подгря храната на печката в палатката и тогава направихме едно от най-великите пиршества в живота ми, бях страшно уморен и гладен. Въздъхнах като стар негър-памукоберач, излегнах се на кревата и изпуших цигара. В студената нощ лаеха кучета. Рики и Понзо бяха престанали да се отбиват вечер. И бях доволен от това. Тери се сгуши до мен, Джони седна на гърдите ми и започнаха да рисуват животни в моя бележник. Светлинката на нашата палатка тореше на фона на зловещата равнина. Каубойска музика, самата тъга, звънтеше от крайпътната кръчма и се носеше над полята. Беше ми хубаво. Целунах любимата си и угасихме лампата.