На сутринта палатката се бе огънала от росата: станах, взех кърпата и четката си за зъби и отидох до общата тоалетна на мотела, за да се измия; после се върнах, обух си панталоните, целите изпокъсани от колениченето в пръстта и закърпени от Тери предната вечер, нахлупих опърпаната си сламена шапка, която по начало беше шапка за игра на Джони, и прекосих шосето, преметнал платнената торба.
Всеки ден печелех около долар и половина. Което стигаше точно колкото Вечерта да накупя продукти с велосипеда. Дните се изнизваха един подир друг. Забравих напълно Изтока, забравих Дийн и Карло, и проклетия път. Двамата с Джони много си играехме: той обичаше да го подхвърлям във въздуха и да го тръшкам на кревата. Тери седеше и кърпеше дрехите ни. Аз бях станал човек на земята, точно такъв, какъвто някога в Патърсън си бях мечтал да стана. Дочухме, че мъжът на Тери се бил върнал в Сабинал и ме търсел: готов бях да го посрещна. Една нощ оклахомците подивели в кръчмата, вързали някакъв човек за едно дърво и го смазали от бой с пръчки. Аз съм спал по това време и само чух за случая. Оттогава винаги си имах тояга в палатката, да не би да им хрумнеше, че пие, мексиканците, мърсим техния лагер. Те, разбира се, ме мислеха за мексиканец: и в известен смисъл бях.
Но вече беше октомври и нощите силно застудяха. Семейството от Оклахома имаше печка с дърва и смяташе там да изкара зимата. Ние си нямахме нищо, а на всичкото отгоре наближи и срокът да плащаме наема за палатката. С горчивина двамата с Тери решихме, че трябва да се махаме.
— Върни се при семейството си — казах й. — За бога, не можеш да се лашкаш по палатки с детенце като Джони; горкото, зъзне.
Тери се разплака, задето съм корял майчиния й инстинкт: съвсем нямах пред вид това. Когато в един сив следобед пристигна Понзо с камиона, решихме да се посъветваме по този въпрос със семейството на Тери. Но мен те не трябваше да виждат, тъй че щях да се крия в лозята. Потеглихме за Сабинал; камионът се повреди и в същия миг заваля като из ведро. Седяхме в студения камион и проклинахме. Понзо слезе и започна да се трепе нещо в дъжда. В края на краищата той се оказа добро момче. Дадохме си дума за още една голяма разпивка. Отидохме в един запуснат бар в мексиканския квартал на Сабинал и цял час смукахме бира. Бях приключил с робията в памуковата плантация. Чувствах как ме тегли моят истински живот. Пуснах картичка на леля, с която я замолих за още една петдесетачка.
Наближихме бараката на семейството на Тери. Тя се намираше на стар път, който минаваше между лозята. Пристигнахме по тъмно. Мен ме оставиха на четвърт миля преди бараката, а камионът спря пред прага. От отворената врата струеше светлина: останалите шестима братя на Тери свиреха на китари и пееха. Баща й пиеше вино. През песните дочух викове и караница. Наричаха я проститутка, задето бе напусната непрокопсания си мъж, бе заминала за Ел Ей и бе оставила Джони на техните ръце. Старецът крещеше. Но тъжната дебела тъмнокожа майка надделя, както става винаги в многочислените селски семейства навсякъде по света, и приеха Тери да се върне вкъщи. Братята запяха весели бързи песни. Аз настръхнах цял от студения дъждовен вятър и наблюдавах всичко това през тъжните октомврийски лозя на равнината. В ума ми се въртеше славната песен „На любимия“, както я изпълняваше Били Холидей; слушах си свой собствен концерт в храстите. „Ще се срещнем някой ден, ти ще изтриеш сълзите в очите ми. /ще прошепнеш, нежно наведен над мен. /сладки думи с лице в косите ми /и чак когато се прегърнем и целунем, ще узнаем, /че за пропуснатото ще се каем./ Любими мой, къде си ти?“ Не ме вълнуват толкова думите, колкото богатата хармоничност на мелодията и начинът, по който Били я пееше, като жена, която милва косата на своя любим под меката светлина на абажур. Вятърът зави. Стана ми студено.
Тери и Понзо се върнаха и тримата с гръм и трясък се понесохме със стария камион към Рики. По това време Рики живееше с приятелката на Понзо. Голямата Рози: надухме клаксона в бедняшките улички, за да ни чуе. Голямата Рози го изхвърли. Всичко се разпадаше. Нощувахме в камиона. Естествено Тери се притисна силно в мен и взе да ме придумва да не я оставям. Каза, че щяла да се хване на работа при гроздоберачите и щяла да печели достатъчно пари за двама ни: а в това време аз съм можел да живея в обора на фермера Хефълфингър, близо до тях. Нямало защо да работя, по цял ден само съм щял да седя на тревата и да ям грозде.