Тази нощ в Харисбърг преспах върху една пейка на гарата; призори гаровите надзиратели ме изхвърлиха. Не започвали човек живота си като добро детенце, което вярва във всичко под бащиния покрив? А после идва денят на лаодикейците, когато разбираш, че си окаян и злочест, и беден, и сляп, и гол, и като грозен грешен таласъм крачиш зъзнещ през кошмара на живота. Повлякох се изнурен навън от гарата; вече не можех да се владея. От утрото виждах само белотата, белота на гроб. Умирах от глад. Единствените калории, които притежавах, бяха последните капки от сиропа срещу кашлица, който бях купил преди месеци в Шелтън. Небраска: изгълтах ги заради захарта в тях. Не умеех да прося. Запрепъвах се навън от града, а силите ми едва щяха да стигнат да се добера до окрайнините му. Знаех че ако прекарам още една нощ в Харисбърг, ще ме арестуват. Прокълнат град! На стоп ме качи кльощав изтощен мъж, привърженик на строгата диета в името на здравето. Както се носехме на изток, му казах, че умирам от глад, а той ми отвърна:
— Чудесно, чудесно, няма нищо по-добро за вас. Аз също не съм хапвал от три дена. И ще живея сто и петдесет години.
Той беше същинска торба с кокали, отпуснато чучело, изгърбен бастун, маниак. Как не ме взе някой богат дебелан, който да ми каже: „Я да спрем в тоя ресторант и да закусим по една пържола с боб.“ Ама късмет, писано ми било тази сутрин да спра един маниак на строгата диета в името на здравето. След стотина мили той поомекна и извади от багажника сандвичи от хляб с масло. Бяха скрити между рекламните му мостри. Той продаваше части от водопроводни инсталации из щат а Пенсилвания. Изгълтах хляба с маслото. И изведнъж се разсмях. Бях сам в колата, чаках го да си свърши търговията в Алънтаун и се смеех, смеех. Боже, бях уморен до смърт от тоя гаден живот. Но перкото все пак ме докара у дома в Ню Йорк.
Неочаквано се озовах на „Таймс Скуеър.“ Бях пропътувал осем хиляди мили по американския континент и се бях върнал на „Таймс Скуеър“: и то във върховия час на движението: гледах с невинните си очи на пътник безпределната лудост и фантастичната гмеж на Ню Йорк, милионите и милиони човеци, вечно боричкащи се за долара, безумния сън — грабиш, вземаш, даваш, пъхтиш и умираш точно навреме, за да те заровят в ужасните гробищни градове отвъд Лонг Айланд Сити. Високите кули на страната — другият край на страната, мястото, където се е родила Книжна Америка. Стоях пред един вход на метрото и се напрягах да събера достатъчно храброст, за да вдигна от земята един хубав дълъг;фас, но всеки път, щом се наведях, огромни тълпи връхлитаха и го скриваха от погледа ми, докато накрая го стъпкаха. Нямах пари, за да стигна до къщи с автобус. Патърсън е на доста мили път от „Таймс Скуеър“. Можете ли да си представите да извървя пеш тези последни мили през тунела „Линкълн“ или през моста „Вашингтон“ до Ню Джързи? Свечеряваше се. Къде беше Хасъл? Обиколих площада, за да го потърся: не го открих, беше на остров Райкърс, зад решетките. Къде беше Дийн? Другите? Животът? Аз имах дом, в който да се върна, мое място, където да склоня глава, да изчисля загубите и пресметна печалбите, каквито, убеден бях, също трябваше да има. Наложи се да прося за автобус. След дълго оглеждане попаднах зад един ъгъл на някакъв гръцки свещеник. Той ми даде четвърт долар и неспокойно отбягна погледа ми. Аз мигом хукнах към автобуса.
Когато се прибрах у дома, изядох всичко, което намерих в газовия хладилник. Леля стана и ме изгледа.
— Бедният ми малък Салваторе — промълви тя на италиански. — Колко си отслабнал, колко си отслабнал! Къде си ходил през цялото това време?
Бях се навлякъл с две ризи и два пуловера: в сака ми се намираха само изпокъсаните панталони от памуковата плантация и дрипавите останки от плетените ми мокасини. С леля решихме да купим нов електрически хладилник с парите, които й бях изпратил от Калифорния; щеше да е първият в семейството. Тя си легна, а аз до късно не можах да заспя и просто пуших в леглото. Моят до половина докаран ръкопис лежеше на бюрото ми. Октомври, у дома и отново работа. Прозорците подрънкваха от първите студени ветрове, бях успял да се върна навреме. Дийн идвал у дома, преспал няколко нощи и ме чакат: прекарвал следобедите с леля ми, говорел й, а тя работела голямата черга от старите, събирани с години дрехи на семейството: сега, вече завършена, чергата застилаше пода на моята стая, сложна и богата като реката на времето. Дийн си тръгнал, само два дена преди да се върна, и за да стигне до Сан Франциско, навярно е пресякъл пътя ми някъде из Пенсилвания или Охайо. Той си имаше свой живот във Фриско: Камий току-що се била сдобила с апартамент. Докато бях в Мил Сити, нито веднъж не ми мина през ум да я потърся. Сега вече беше късно, а Дийн, Дийн много ми липсваше.