Месеци наред в Патърсън бях прекарал над картата на Съединените щати, бях чел книги за пионерите-заселници и бях вкусвал аромата на имена като Плати, Симарон и други. На картата на пътищата имаше една дълга червена линия, наречена Шосе 6, което пресичаше страната от връхчето на нос Код право до Или, щата Невада, а после се гмурваше към Лос Анджелис. Ще се държа за Шосе 6 по целия път до Или — рекох си и уверено потеглих. За да се добера до Шосе 6, трябваше да прехвърля планината Беър. Изпълнен с мечти как ще прекарам в Чикаго, в Денвър и най-после в Сан Фран, взех метрото от Седмо авеню до крайната му спирка на Двеста четирийсет и втора улица, а оттам се прехвърлих на трамвай до Йонкърс, в центъра на Йонкърс смених с извънградски трамвай и стигнах до предградията покрай източния бряг на Хъдсън. Ако ви се случи да хвърлите роза в Хъдсън при тайнствения й извор в Адирондакс, помислете си само за всички места, които розата ще пропътува, за да изчезне завинаги в морето — помислете си за чудната долина Хъдсън. Та, започнах аз автостопа нагоре по течението. Пет неравномерни превозвания ме отведоха до желания мост при планината Беър, където Шосе 6 излизаше от Нова Англия. И щом ме оставиха там, рукна пороен дъжд. Местността беше планинска. Шосе 6 пресичаше реката, завиваше около един пътен възел и изчезваше в пустошта. Не само че нямаше никакво движение, но и дъждът се лееше като из ведро и наоколо нямаше подслон. Трябваше да изтичам до едни борове, за да се прикрия: но това не ми помогна; доплака ми се, разпсувах се и си заблъсках главата, задето съм такъв загубен глупак. Намирах се на четирийсет мили северно от Ню Йорк; през целия път ме бе мъчило безпокойството, че в моя велик първи ден се придвижвам само на север, вместо към дълго жадувания запад. И ето че заседнах в най-северната точка. Тичах четвърт миля до една затворена спретната бензиностанция в английски стил и се приютих под капещата стряха. Високо над главата ми грамадната обрасла планина запращаше надолу такива гръмотевици, които разбуждаха у мен страх от бога. Наоколо, догдето стига погледът, виждах само димящи дървета и зловеща пустош, която се извисяваше до небето. „Какво, по дяволите, търся тук? — проклинах аз и плачех за Чикаго. — Ето, в този миг те сто на сто си прекарват царски, а мен ме няма и кой знае кога ще стигна там!“ — и в този дух. Най-после една кола спря пред празната бензиностанция; мъжът и двете жени в нея искаха да изучат картата. Пристъпих към тях и направих знак в дъжда; те се посъветваха; разбира се, приличах на луд с тая мокра коса и прогизнали обувки. Обувките ми, какъв глупак съм само, бяха мексикански плетени мокасини — все едно, че бях сложил на краката си мрежи от трева, — напълно непригодни за дъждовните нощи на Америка и за пронизващия вятър по пътя. Хората все пак ме прибраха и ме откараха обратно в Нюбърг, което приех като по-добра възможност от тази да прекарам цяла нощ в капана на стихиите на планината Беър. „Освен това — каза мъжът — движението не върви по Шосе 6. Ако искате да стигнете до Чикаго, най-добре тръгнете от Ню Йорк през тунела «Холанд» и се насочете към Питсбърг“ — и, разбира се, аз знаех, че е прав. Моята фантазия обърка цялата работа, глупавата ми идея, родена край камината, колко красиво ще бъде, ако следвам една дебела червена линия, пресичаща Америка, вместо да се лутам по разни пътища и пътчета.
В Нюбърг дъждът бе спрял. Повървях до реката и взех автобус до Ню Йорк. В него попаднах на група учители, които се връщаха от уикенд в планината — бъра-бъра, дрън-дрън, а аз псувам заради изгубеното време и пари и си повтарям как съм искал да тръгна на запад, пък цял ден и цяла нощ се щурам нагоре-надолу, ту на север, ту на юг, като машинка, която не може да задейства. Заклех се, че на другия ден ще бъда в Чикаго, и за по-сигурно взех автобус, за което похарчих почти всичките си пари, но не ми пукаше, само на другия ден да съм в Чикаго.