Ед Дънкъл беше висок, спокоен приятел, който не се обременяваше с размишления и бе готов на всичко, стига Дийн да му го поиска; а по това време Дийн бил твърде зает, за да се поддава на угризения. Летели бясно през Лас Крусес, Ню Мексико, когато изневиделица в него пламнал копнежът да види отново своята първа жена, сладката Мерилу. Тя живеела малко по-нагоре, в Денвър. Свил рязко на север, пренебрегвайки вялите протести на моряка, и още същата вечер колата им се носела из Денвър. Дийн се разтърсил и открил Мерилу в един хотел. Изкарали десет часа в настървена любов. И започнали всичко отначало: нямало повече да се разделят. Мерилу била единственото момиче, което Дийн обичал истински, Сразило го покаяние, когато след толкова време зърнал пак лицето й, и както някога, паднал на колене в краката й и я замолил да го дари с радостта, че съществува. Мерилу разбрала Дийн: погалила го по косата; тя знаеше, че е луд. За да утеши моряка. Дийн го подредил с момиче в една хотелска стая над бара, в който открай време се събирала старата банда комарджии. Но морякът отказал момичето, всъщност той изчезнал в нощта и повече не го видели; очевидно продължил с автобус към Индиана.
Дийн. Мерилу и Ед Дънкъл префучали с колата покрай Колфакс и нататък към прериите на Канзас. Застигнали ги силни снежни виелици. Тъй като предното стъкло се покрило с цял инч сняг, през нощта в Мисури се наложило Дийн да подаде увитата си в шал глава през прозореца и да кара така, със скиорски очила, с които приличал на монах, взиращ се в ръкописа на снета. Минал през родната земя на деди те си, без да и обърне никакво внимание. На сутринта колата занесла по едно заледено възвишение и се катурната в канавката. Един фермер им помогнал да се измъкнат Хванали се на въдицата на някакъв стопаджия, който им обещал, че ще им даде един долар, ако го откарат до Мемфис. В Мемфис си влязъл вкъщи, защурат се да търси долара, напил се и казал, че не може да го намери. Те продължили през Тенеси; лагерите се били разбили при злополука. А и Дийн карал дотогава все с деветдесет мили; наложило се да свали на постоянна скорост от седемдесет, инак целият мотор щял да се разпадне по някое надолнище. Прекосили величествените Димни планини посред зима. Когато пристигнаха пред прага на брат ми, те не бяха яли от трийсет часа — ако не броим няколкото бонбони и солени бисквити.
Нахвърлиха се стръвнишки на храната. Дийн грабна един сандвич в ръка, наведе се и заподскача край големия грамофон, заслушан в плочата с луди боп-изпълнения, която току-що бях купил; плочата се казваше „Ловът“, Декстър Гордън и Уордел Грей надуваха тромпетите до безсъзнание пред ревящата от възторг публика, а това придаваше на музиката фантастичен див звук. Южняците се спогледаха и стъписани поклатиха глави.
— Що за хора са тия приятели на Сал? — питали брат ми.
Той се видял в чудо какво да им отговори. Южняците никак не обичат лудостта, особено лудост като тази на Дийн. Той не им обърна внимание. Лудостта на Дийн бе разцъфнала като неземно цвете. Осъзнах това едва след като четиримата с Мерилу и Ед Дънкъл изчезнахме от къщи за кратка обиколка с хъдсъна и за пръв път останахме сами, та можахме да си приказваме на воля за каквото си поискаме. Дийн хвана здраво — кормилото, включи на втора, замисли се за миг, докато се плъзгахме напред, после, изглежда, внезапно му хрумна нещо и стрелна колата по пътя, като натисна докрай газта с яростна решимост.