— Е, деца — каза той, потърка носа си, наведе се да опипа ръчната спирачка, извади цигара от жабката и докато извършваше всички тези движения, се лашкаше ту напред, ту назад, но не намаляваше. — Време е да решим какво ще правим през следващата седмица. Съдбовно важно е. Ъхъ!
Задмина една каруца, теглена от мулета; в нея седеше стар негър и едва я караше.
— Ей! — изкрещя Дийн. — Я го вижте тоя! Вижте го! И вникнете в душата му, замислете се и вникнете. — И забави, за да можем всички да се обърнем и да огледаме прастарата сажда, дето пъшкаше в каруцата си. — Хайде, хубавичко се вгледайте в него; ех, кой знае какви мисли минават в главата му, готов съм да дам и двете си ръце, само да ги узная; да се кача при него и да разбера какви мисли за тазгодишната ряпа и свинския бут терзаят бедния черньо. Сал, ти не знаеш, но доста отдавна, когато бях на единайсет, живях цяла година у един фермер от Арканзас. Караше ме да върша най-гадната работа, веднъж ме застави да одера мъртъв кон. Не съм бил в Арканзас от Колелата на четирийсет и трета, значи, от пет години, тогава нас двамата с Бей Гавин ни подгони с пушка някакъв мъж, собственик на колата, която се мъчехме да откраднем; разправям ти всичко това, за да ти докажа, че имам право, да говоря за Юга. Знам — абе искам да ги кажа, братче, че Югът ми е ясен, отвътре и отвън, че съм схванал писмата ти, в които ми го описваш. Да-да — провлече той, забави още и съвсем спря, а после изведнъж подкара колата отново със седемдесет и се приведе над кормилото. Гледаше втренчено напред. Мерилу ведро се усмихваше. Това беше новият, завършен, възмъжал Дийн. Господи, казах си, та той се е променил! Заговореше ли за нещо, което мразеше, в очите му святкаше бяс; а когато внезапно го завладяваше щастие, от тях струеше радост; всяко негово мускулче тръпнеше от желание да живее и пътува. — Ох, братче, какви неща само мога да ти разкажа — продължи той, като ме смушка, — на всяка цена трябва да намерим време… А какво стана с Карло? Скъпи приятели, още утре сутринта тръгваме да видим Карло. А сега, Мерилу, ще купим хляб и колбаси, за да приготвим закуски до Ню Йорк. Колко пари имаш, Сал? Ще сместим целия багаж на задната седалка, всички мебели на мисис П., а ние ще се сгушим плътно отпред и ще си говорим сладки приказки, докато пърпорим към Ню Йорк. Мерилу, стройното бедро, ще седи до мен, до нея — Сал, до прозореца Ед. Големият Ед, за да препречва течението, поради което този път завивката ще се полага на него. И така ще се потопим в сладкия живот, „защото сега му е времето, а ние знаем какво значи времето“. — Той разтърка свирепо брадата си, люшна колата и изпревари три камиона, прекоси с гръм и трясък центъра на Тестамънт, като въртеше очи във всички посоки, без да помръдва глава, и в радиус от 180 градуса нищо не убягваше от погледа му. Хоп, зърнал бе място за паркиране и докато мигнем, вече беше заковал. Изскочи от колата. Яростно си запробива път към железопътната гара; ние вървяхме подире му като овце. Купи цигари. Движенията му бяха съвсем като на луд човек; вършеше милион неща едновременно. Клатеше глава назад, напред и встрани; махаше буйно и отсечено с ръце; крачеше забързано, сядаше, кръстосваше крака, разкръстосваше ги, ставаше, потриваше ръце, играеше си с ципа на панталона, придърпваше колана, поглеждаше нагоре, промърморваше „хм“ и внезапно присвиваше очи, за да види всичко; и през цялото това време ме мушкаше в ребрата и говореше ли, говореше.
В Тестамънт беше много студено; снегът бе паднал рано. Дийн застана на дългата, пуста главна улица, която се източваше покрай железопътната линия, облечен само в памучна фланелка и увиснали памучни панталони с разкопчан колан, сякаш се канеше да ги събуе. Наведе се и пъхна глава през прозорчето на колата, за да каже нещо на Мерилу; после отстъпи назад и размаха ръце: „О, знам те аз, знам те! Познавам те, скъпа!“ Смехът му беше налудничав; започваше тихо, а завършваше гръмко, точно като смях на безумец от радиопиеса, само дето беше още по-задъхан, по-хихикащ. После изведнъж превключи на делови тон. Нямахме никакви причини да влизаме в центъра на града, но той изнамери причини. Накара ни всички да се блъскаме за нещо: Мерилу — за покупки за обед, мен — за вестник, та да разучи прогнозата за времето, Ед — за пури. Дийн обичаше да пуши пури. Запали една, докато прелистваше вестника, и забърбори:
— Я, нашите богопомазани американски сладкодумци от Вашингтон ни готвят но-о-ви неудобства… Ха… Хм!… Ооо… Я вижте!… Вижте! — Подскочи и хукна да оглежда някаква млада негърка, която в този миг минаваше навън, пред гарата. — Погледнете — призова ни той, като посочи с пръст след нея и в същото време се опипваше тъпо ухилен — каква страхотна малка черна хубавица. Оо! Мммм!