Дори леля ми надаваше любопитно половин ухо, докато още същата нощ колата се носеше с рев обратно към Ню Йорк, със струпаните мебели отзад. Сега, когато с нас беше и тя, Дийн започна да разказва за работата си в Сан Франциско. Узнахме всяка най-малка подробност от задълженията на влаковия спирач с нагледни обяснения при всяко пресичане на железопътен възел, а по едно време Дийн дори скочи от колата, за да ми покаже как спирачът дава сигнал за преминаване в резервен коловоз. Леля се оттегли на задната седалка и заспа. От Вашингтон, в четири часа сутринта, Дийн повторно се обади във Фриско за сметка на Камий. Веднага след това, още на излизане от града, ни настигна една дежурна полицейска кола с включена сирена и ни глобиха за превишена скорост, независимо че карахме с около трийсет. Дължахме го на нашата калифорнийска регистрационна табелка.
— Вие какво си представлявате бе, момчета, че можете да гоните бясно само защото сте от Калифорния? — каза ченгето.
Влязох с Дийн в бюрото на сержанта и се опитахме да обясним на полицаите, че нямаме пари. Отговориха ни, че ако не платим глобата, Дийн щял да изкара нощта в затвора. Разбира се, леля ми имаше толкова пари, петнайсет долара; имаше всъщност двайсет и работата щеше да се уреди. Докато ние вътре спорехме с ченгетата, едно от тях отиде да огледа дебнешком леля ми, седнала загърната отзад. Тя веднага го усетила.
— Не се безпокойте, не съм гангстерка. Ако искате да претърсите колата, моля, заповядайте. Прибирам се у дома с племенника си и тия мебели не са крадени; те са на племенницата ми, която току-що си роди бебе и се мести в нова къща.
Това объркало нашия Шерлок и той се върнал в управлението. Нямаше как, леля плати глобата на Дийн, иначе щяха да ни задържат във Вашингтон; аз нямах разрешително за шофьор. Дийн обеща, че ще й върне парите и дори изпълни обещанието си точно след година и половина, за приятна изненада на леля ми. Тя — почтена жена, без опора в този тъжен свят — добре познаваше живота. Разказа ни за ченгето.