— Криеше се зад едно дърво и се опитваше да надуши каква съм. А аз му викам — викам му да претърси колата, ако иска. Нямам от какво да се срамувам.
Тя знаеше, че Дийн има от какво да се срамува, аз също, понеже бях с него, и двамата преглътнахме този горчив факт.
Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие. Дийн бе опитвал и това; разказвал ни бе неведнъж.
— Молил съм стотици пъти Мерилу за мирно нежно разбирателство и чиста любов между нас веднъж завинаги, без никакви караници, тя го разбира, но умът й е другаде — иска да ме впримчи, не желае да разбере, колко много я обичам, а плете съдбата ми.
— Истината е, че ние не разбираме жените си; хвърляме вината върху тях, а всъщност ние сме виновни — казах аз.
— Не е така просто — предрече Дийн. — Спокойствието ще ни сполети внезапно, без ние дори да разберем, схващаш ли?
Упорито, мрачно, той караше колата през Ню Джързи; призори, докато спеше отзад, аз навлязох в Патърсън. Спряхме пред къщи в осем сутринта и заварихме Мерилу и Ед Дънкъл да седят и да пушат фасове от пепелниците; не бяха слагали хапка в уста, откак ние с Дийн потеглихме на път. Леля напазарува и приготви гигантска закуска.
4
Време беше тройката от Запада да си намери ново място за пребиваване. Карло имаше малка бърлога на авеню „Йорк“ в самия Манхатън; щяха да се преместят при него още същата вечер. Ние с Дийн спахме цял ден, а когато се събудих, свирепа снежна буря довяваше в Ню Йорк Новата 1948 година. Ед Дънкъл седеше в моето кресло и започна да разказва как прекарал предната Нова година.
— Бях в Чикаго. Без пукната пара. Стоях до прозореца в хотелската си стая на улица „Норт Кларк“ и в ноздрите ме лъхна дъхав мирис от фурната под мен. Нямах дори цент, но слязох и заприказвах момичето. То ми даде хляб и сладки без пари. Върнах се в стаята си и ги изядох. Не излязох цяла нощ. А пък веднъж във Фармингтън, щата Юта, където бяхме отишли да работим с Ед Уол — нали познавате Ед Уол, сина на фермера от Денвър, — както си лежах в леглото, изведнъж видях в ъгъла мъртвата си майка, а около нея — ореол от светлина. Казах й: „Майко!“ И тя изчезна. На мен често ми се явяват видения — каза Ед Дънкъл и поклати глава.
— Какво ще правиш с Галатия?
— О, ще видим. Когато стигнем в Ню Орлиънс. Нали и вие мислите така, а?
Започваше да се обръща и към мен за съвет: само Дийн не му стигаше. Макар и да се двоумеше, явно вече беше влюбен в Галатия.
— А какво ще правиш със себе си, Ед? — попитах го.
— Не знам — отвърна той. — Просто карам. Опознавам живота. — И в стила на Дийн повтори думите си още веднъж.
Ед нямаше посока. Седеше и си спомняше онази нощ в Чикаго, топлите сладки и самотната стая.
Навън виелицата бушуваше. А в Ню Йорк започваше славно празненство, в което всички щяхме да участваме. Дийн събра изпотрошения си куфар, метна го в колата и отпрашихме към голямата нощ. Леля беше щастлива, защото брат ми щеше да й гостува през следващата седмица; тя седна с любимия си вестник и зачака среднощното новогодишно предаване от „Таймс Скуеър“. Нашата кола летеше с рев към Ню Йорк и често поднасяше върху леда. Но караше ли Дийн, никога не се страхувах; той можеше да овладее колата при всякакви обстоятелства. Бяхме поправили радиото и сега от него гърмеше лудешки боп и ни мамеше в нощта. Не знаех накъде ни води всичко това; и не исках да знам.
Точно тогава започна да ме преследва едно странно чувство. Че съм забравил нещо. Преди да се появи Дийн, трябваше да взема някакво решение, но сега то бе изскочило от ума ми, макар и все още да се помайваше някъде в окрайнините на съзнанието ми. Само щраках с пръсти в усилието да си го спомня. Въртеше се на върха на езика ми. Впрочем не можех да кажа дори дали наистина бе решение или просто мисъл, която бях забравил. То ме преследваше, объркваше ме и ме гнетеше. Беше нещо във връзка със Забуления Пътник. Веднъж с Карло Маркс седяхме на два стола един срещу друг, опрели коляно о коляно, и аз му разказах съня си за странния арабин, който ме преследва в пустиня; аз бягам от него, но той ме хваща точно преди да стигна в Спасителния град.
— Кой може да е това? — запита Карло.
Размислихме се. Подхвърлих идеята, че може би съм самият аз, забулен в покров. Но не бях аз. Нещо, някой, някакъв дух преследваше всички нас през пустинята на живота и непременно щеше да ни хване, преди да сме стигнали небесното царство. Естествено сега, когато обръщам поглед назад, разбирам, че това е била смъртта: смъртта ще ни застигне преди небето. Едничкото, по което копнеем в земните си дни, заради което въздишаме, стенем и усещаме сладко гадене, е споменът за някакво изгубено блаженство, което навярно сме почувствали в утробата и което можем да възпроизведем (как мразим да си го признаем!) само в смъртта. Но кой иска да умре? Във въртележката от събития продължавах да мисля за всичко това в някакво потайно кътче на съзнанието си. Споделих го с Дийн и той мигом разпозна простия копнеж по чистата смърт; и понеже никой от нас не ще се върне повторно в живота, Дийн съвсем правилно не желаеше да има нищо общо с тоя копнеж: аз се съгласих тогава с него.