Тръгнахме да търсим из Ню Йорк моята тайфа. И в този град цъфтят, цветята на лудостта. Отидохме първо у Том Сейбрук. Том е тъжно хубаво момче, добро, щедро и благо; само от време на време внезапно изпада в депресия и побягва навън, без да каже никому дума. Тази нощ обаче беше вън от себе си от радост.
— Сал, откъде намери тези изключителни, великолепни приятели? Никога не съм срещал по-чудесни хора.
— Намерих ги на Запад.
Дийн лудо се забавляваше; пусна плоча с джаз, сграбчи Мерилу, притисна я и в ритъма на музиката залюшка тялото си срещу нейното. Тя му отвръщаше. Беше истински любовен танц. Иън Макартър пристигна с огромна тайфа. И започна нюйоркският уикенд, който продължи три дни и три нощи. Тъпчехме се в хъдсъна и се лашкахме по снежните нюйоркски улици от едно празненство на друго. На най-голямото заведох Лусил и сестра й. Когато Лусил ме видя с Дийн и Мерилу, лицето й помръкна — тя мигом усети лудостта, която те отприщваха в мен.
— Не те харесвам, когато си с тях.
— Нищо лошо не правим, гледаме си кефа. Веднъж се живее. Прекарваме си весело.
— Напротив, тъжно е и на мен не ми харесва.
В това време Мерилу започна да ме сваля; каза, че Дийн щял да се върне при Камий и поиска аз да тръгна с нея.
— Върни се с нас в Сан Франциско. Ще живеем заедно. Добро момиче ще ти бъда.
Но аз знаех, че Дийн обича Мерилу, знаех още, че Мерилу прави номер, за да събуди ревност у Лусил, а не исках никакви такива работи. И въпреки това все още се облизвах за пищната русокоса Мерилу. Когато Лусил видя как Мерилу ме залоства по ъглите, шепне ми и ме насилва да я целувам, тя веднага прие поканата на Дийн да я поразходи с колата; но само говорили в нея и преполовили бутилката „Съдърн Муншайн“, която бях оставил в жабката. Всичко се обърка, всичко се разпадаше. Видях, че моята връзка с Лусил няма да продължи още дълго. Лусил желаеше да бъда такъв, какъвто тя иска. Беше омъжена за докер, който я тормозеше. Аз бях готов да се оженя за нея и да прибера малката й дъщеря, с една дума, да направя всичко необходимо, стига да се разведе с мъжа си; но ние не можехме да намерим пари дори само за един развод и изобщо работата беше безнадеждна; освен това Лусил никога нямаше да ме разбере — аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос.
Навсякъде празненствата бяха грандиозни; в един приземен апартамент на Деветдесета Западна се бяха наблъскали поне стотина души. Хората преливаха чак до мазетата, покрай отоплителната инстанция. Във всяко ъгълче, върху всеки креват и диван ставаше нещо — не оргия, просто новогодишно увеселение с неистово пищене и надънено до краен предел радио. Имаше дори една китайка. Дийн сновеше като Граучо Маркс, от група на група, и от всичко изпадаше във възторг. От време на време ние с него изчезвахме с колата, за да доведем още хора. Пристигна и Дамиън. Дамиън е героят на моята нюйоркска тайфа, както Дийн е главатарят на тази от Западния бряг. От пръв поглед двамата изпитаха взаимна антипатия. Момичето на Дамиън неочаквано го фрасна в ченето с точен десен удар. Той политна. Тя го подкара към къщи. Много от лудите ни приятели журналисти надойдоха с бутилки право от редакциите. Навън върлуваше величествена, красива снежна буря. Ед Дънкъл се запозна със сестрата на Лусил и изчезна с нея: забравих да кажа, че Ед Дънкъл е факир с жените. Висок е шест фута, кротък, внимателен, приятен, ласкав и очарователен. Държи им палтата. Ей така стават тия работи. В пет сутринта всички вкупом притичахме през задния двор на един блок и се прекачихме през прозореца на някакъв апартамент, в който бушуваше бурно празненство. Призори отново се върнахме в дома на Том Сейбрук. Народът рисуваше картини и пиеше изветряла бира. Заспах на някакъв диван, прегърнал едно момиче на име Мона. По-късно придойдоха нови тълпи от стария студентски бар „Кълъмбия“. Всички лица, които бях срещал в своя живот, се стекоха в една-единствена усойна стая. Сетне празненството продължи в къщата на Иън Макартър. Иън Макартър е изключителен човек, душа приятел, с очила, през които наднича с възторжено любопитство. В оная нощ той започна да усвоява маниера на Дийн на всичко да отвръща с „Да-да“ и оттогава не се е отказал от него. Под дивата музика на Декстър Гордън и Уордел Грей, които надуваха с тромпетите „Ловът“, ние с Дийн заиграхме кеч, но вместо топка си прехвърляхме през дивана Мерилу, а пък тя не беше от най-дребните мадами. Дийн се подвизаваше гол до кръста, само по панталони, бос, докато дойде моментът да се понесем с колата и да доведем нови хора. Какво ли не се случи през тия празници. Открихме възторжения шантав Роло Греб и изкарахме една нощ при него на Лонг Айланд. Роло живее в хубава къща с леля си; когато тя умре, къщата ще бъде негова. Но засега лелята отказваше да зачете и най-дребното му желание, да не говорим, че ненавиждаше приятелите му. Роло обаче ни замъкна у тях — раздърпана тайфа, която се състоеше от Дийн, Мерилу, Ед и мен, и вдигнахме гръмовна веселба. Лелята не я свърташе на горния етаж; заплаши ни, че ще извика полиция.