— Затваряй си устата, дърта вещице! — изрева Греб.
Чудех се как може да живее по този начин с нея. Той имаше толкова книги, колкото никога не бях виждал на едно място в живота си — две стаи-библиотеки, чиито стени бяха покрити с лавици от пода до тавана, и притежаваше издания от рода на „Апокрифно едно-друго“ в десет тома. Роло пусна на грамофона опери от Верди и разигра под звуците им пантомими, облечен в пижама с разкъсан от горе до долу гръб. Пет пари не даваше за нищо. Роло е забележително начетен младеж, когото можете да срещнете да се шляе покрай нюйоркския бряг с оригинална нотна партитура от седемнайсети век под мишница и който говори високо и приповдигнато. Той не върви, а пълзи по улиците като огромен паяк. Възбудата искри от очите му и пронизва като демонски пламък. Върти главата си така, сякаш не може да я спре. Фъфли, гърчи се, олюлява се, стене, вие, рухва от отчаяние. Свръхопиянен от живота, той едва смогва да произнася думите. Дийн стоеше пред него с наведена глава и само повтаряше: „Да… да… Да.“ После ме завлече в един ъгъл.
— Този Роло Греб е най-великият, най-великолепният от всичките ти приятели. Ето това се опитвах да ти обясня — такъв искам да бъда. Искам да съм като него. Той никога не спира, върви във всички посоки, изкарва всичко навън, той знае какво значи времето, овладял го е и вече може само да се носи напред и назад в пространството. Разбираш ли бе, човек, той е постигнал целта. Ако правим като него, й ние най-после ще я стигнем!
— Кого ще стигнем?
— Нея! Нея! Ще ти обясня, но сега нямам време, нямам време сега.
Дийн изтича обратно, за да погледа още малко Роло Греб.
Дийн каза, че Роло Греб страхотно му напомнял за Джордж Шиъринг, великия джазов пианист. И някъде по средата на този дълъг, луд уикенд двамата с Дийн се понесохме към „Бърдланд“, за да послушаме Шиъринг. Заведението беше съвсем празно, ние бяхме първите клиенти в десет часа. Шиъринг се появи, беше сляп и го отведоха за ръка до клавиатурата. Англичанин с изискана външност и колосана бяла яка, той беше леко пълен, рус, с деликатно излъчване, напомнящо за английска лятна нощ, което заструи още от първото му нежно ромонящо изпълнение, под ритмичния съпровод на благоговейно наклонилия се към него басист. Барабанистът Дензил Бест пък седеше напълно неподвижен, ако изключим това, че китките му премятаха мълниеносно четчиците. Шиъринг се залюля; вдъхновена усмивка оживи лицето му; наведе се напред към клавиатурата, люшна се назад, отначало бавно, после с ускоряването на темпото се заклати по-бързо, левият му крак започна да отскача на всяко силно време, вратът му рязко се закълчи, наведе лице досами клавишите, отметна назад сресаната си коса, тя се разпиля и по лицето му изби пот. Музиката набираше сила. Контрабасистът се приведе, запридърпва струните по-енергично, по-бързо, още по-бързо, ритъмът се ускори, задъха се, но дотук. Шиъринг започна своите акорди и те рукнаха от пианото в тъй пищни и неудържими приливи, та човек можеше да си помисли, че пианистът не ще съумее да ги подреди. Прииждаха, прииждаха като море. Тогава някой се провикна: „Давай!“ Дийн се изпоти; яката му се овлажни.
— Ето го! Царят! Божественият Шиъринг! Да! Да! Да!
Шиъринг веднага усети лудия Дийн зад гърба си, чуваше задъханото му дишане, всяко негово възклицание, чувстваше го, макар че не го виждаше.
— Точно така! — провикна се Дийн. — Да-да!