Шиъринг се усмихна; заклати се още по-силно. После стана от пианото, беше вир-вода; това бяха великите му дни от 1949 година, преди да направи завой към студения джаз и да се комерсиализира. Когато Шиъринг си отиде, Дийн посочи табуретката пред пианото.
— Опразненият трон на бога! — промълви той.
Върху капака на пианото беше оставена една хорна: златният й блясък хвърляше странни отражения върху пустинния керван, изрисуван на стената зад ударната секция. Бог си отиде; след неговото оттегляне всичко бе потънало в тишина. Тази нощ валеше дъжд. Оживя митът за дъждовната нощ. Дийн не беше на себе си от благоговение. Тази лудост доникъде нямаше да ни изведе. Не знаех какво става с мен, а после изведнъж осъзнах, че беше просто от марихуаната, която пушехме; Дийн се беше запасил. От нея се раждаше усещането ми, че в следващия миг всичко ще се случи — мига, в който нещата ще се решат веднъж завинаги.
5
Оставих ги всички и се прибрах вкъщи да си почина. Леля ми каза, че си прахосвам времето, като се мъкна с тайфата на Дийн. Но не беше права. Животът си е живот и човекът е такъв, какъвто е. А аз желаех само да направя още едно величаво пътуване до Западния бряг и да се върна навреме за пролетния семестър в университета. И какво пътуване излезе! Тръгнах по три причини — заради осигурения превоз, за да видя какво още ще направи Дийн и, тъй като знаех, че във Фриско Дийн ще се върне при Камий, защото исках да изкарам една любов с Мерилу. Подготвихме се да прекосим отново стенещия континент. Изтеглих стипендията си и дадох на Дийн осемнайсет долара, за да ги прати на жена си; тя го чакаше да се върне вкъщи и беше останала съвсем без пари. Какво се въртеше в главата на Мерилу, не знам. Както винаги, Ед Дънкъл просто ни следваше.
Преди да потеглим на път, прекарахме чудни дълги дни в квартирата на Карло. Той се разхождаше по хавлия и държеше полуиронични речи:
— Далеч не умирам от желание да ви развалям сладкия кеф, но струва ми се, че е време да решите кои сте и какво ще правите. — Карло работеше като машинописец в една кантора. — Искам да ми обясните какво означава това целодневно висене вкъщи. Защо са всички тези разговори и с какво смятате да се заемете. Дийн, защо остави Камий и помъкна Мерилу.
Отговор не последва — само кикот.
— Ти. Мерилу, защо се лашкаш тъй из цялата страна, не ти ли минават през главата женски мисли за було?
Съшият отговор.
— Ед Дънкъл, защо изостави новата си жена в Тюсън и какво дири големият ти тлъст задник тук? Къде ти е домът? Какво работиш?
Ед Дънкъл сведе глава, сериозно сконфузен.
— А ти. Сал, защо изпадна дотам, че да живееш тъй разпуснато, какво направи с Лусил?
Карло попридърпа хавлията си и седна насреща ни.
— Дните на Страшния съд ще дойдат. Тоя ваш балон няма дълго да ви издържи. Още повече, че е абстрактен. Добре, ще отлетите към Западния бряг, а после — ще се върнете като претрепани, за да търсите вашия бисер.
По това време Карло си бе изработил интонация, която трябваше да звучи като Гласа на Рока, както сам я определяше; идеята му бе да смайва хората и да ги кара да осъзнават рока като явление.
— Много силно ви стягат шапките — предупреждаваше ни той. — Направо не сте добре.
И ни гледаше с блесналите си побъркани очи. След Дакарския Хаос той бе преживял ужасен период, който нарече Свещения Хаос или още Харлемския Хаос, защото точно посред лятото бе живял в Харлем, будил се бе нощем в самотната си стая и бе слушат как „всемогъщата машина“ каца от небето; гмуркал се бе в Сто двайсет и пета улица като „под вода“, частица от цялото рибешко стадо на града. Вихър от лъчезарни идеи бе просветлил ума му. Накара Мерилу да седне в скута му и й заповяда да се умири. А после се обърна към Дийн:
— Защо не вземеш да седнеш и да се отпуснеш? Защо непрекъснато се мяташ насам-натам?
Както сипваше захар в кафето си, Дийн обикаляше и повтаряше:
— Да! Да! Да!
Нощем аз си отивах, Ед Дънкъл спял върху възглавници на пода, Дийн и Мерилу изтиквали Карло от леглото му, а Карло отивал в кухнята, сядат над любимата си яхния с бъбреци и мърморел пророчествата на рока. Денем пристигах и гледах какво става.
Ед Дънкъл ми разказа:
— Вървя снощи към „Таймс Скуеър“ и точно когато стъпвам на площада, изведнъж разбирам, че не съм аз, а призрак, че по тротоара върви моят призрак.
Разказа ми го, без да обяснява, само кимаше и натъртваше думите. Десет часа по-късно, когато говореше някой друг, Ед го прекъсна и рече:
— Ъхъ, по тротоара вървеше моят призрак.
Внезапно Дийн се наведе към мен и ми каза сериозно:
— Сал, искам да те помоля за нещо, много е важно за мен, само че не съм сигурен как ще го приемеш — нали сме приятели, Сал?