3
Пътуване с автобус, като всяко друго — плачещи бебета, и горещо слънце, провинциалисти, които слизаха един подир друг във фермерските селца, и чак когато стигнахме равнината на Охайо, подкарахме истински нагоре до Аштабюла, а през нощта прекосихме Индиана. В Чи пристигнах рано сутринта, взех си стая в евтин хотел и си легнах, а джобът ми съвсем изтъня. След цял ден здрав сън се впуснах да опознавам Чикаго.
Вятър над езерото Мичиган, боп-джаз в центъра, дълги разходки около „Саут Холстед“ и „Норт Кларк“ и друга дълга разходка след полунощ из квартата, където се събират скитниците; там, изглежда, се сторих доста подозрителен на една полицейска кола, та кара доста време след мен. В тая година, 1947, цяла Америка беше луда по бопа. Чикагските музиканти надуваха силно, но някак без живец, може би защото тогава бопът се намираше между два периода — орнитоложкия на Чарли Паркър и друг, който започваше с Майлс Дейвис. И докато слушах този нощен звук, който за всички нас олицетворяваше бопа, аз се замислих за моите приятели от единия край на страната до другия и за това, че всички ние се намирахме в един и същ огромен заден двор на Америка, вършехме безумни неща и само се щурахме насам-натам. А на другия следобед, за пръв път в живота си, навлязох в Запада. Денят беше топъл и хубав, само за автостоп. За да се измъкна от невъзможно увъртяното чикагско движение, взех автобус до Джолиът, Илиной, минах покрай пандиза на Джолиът и след като повървях през раззеленили се разнебитени задни улички, се закотвих в самия край на града и вдигнах палец в моята посока. Целия път от Ню Йорк до Джолиът бях минал с автобус и бях изхарчил повече от половината си налични пари.
Първо ме взе един камион с червено флагче, пренасящ динамит, и ме откара на тридесетина мили навътре в просторния зелен Илиной; шофьорът ми показа къде се сливат Шосе 6, по което се движехме, и Шосе 66, преди и двете да отцепят на запад към невъобразими далечини. В около три часа следобед, след като се бях подкрепил на една крайпътна лавка с щрудел и сладолед, спря да ме вземе жена в малка двуместна кола. Бодна ме силна радост, докато тичах след колата. Но жената беше на средна възраст, всъщност майка на момчета на моите години, и търсеше някой, който да й помогне да кара до Айова. Аз бях готов. Айова! Това вече е друго нещо, не е тъй далеч от Денвър, а стигна ли веднъж в Денвър, мога да си отдъхна. Първите няколко часа кара тя, по едно време даже настоя да посетим някаква стара църква, като че бяхме туристи, но след това зад волана седнах аз и въпреки че не съм кой знае какъв шофьор, минах целия път през Илиной до Давънпорт. Айова, през Рок Айланд. Тук съзрях за пръв път моята любима Мисисипи, попресъхнала в лятната мараня, със спаднали води, а от нея се носеше остра смрад, сякаш от възпатеното тяло на самата Америка, която водите й мият. Рок Айланд — железопътни релси, бараки, ниски сгради в центъра; а след моста за Давънпорт — същият тип градчета, дъхащи на пресни стърготини под топлото слънце на централните области. Оттук дамата трябваше да се отклони по друг път към своя град и аз слязох.
Слънцето залязваше. След няколко студени бири тръгнах към края на града и вървенето излезе дългичко. Мъжете се връщаха вкъщи след работа с колите си, до един бяха нахлупили фуражки, бейзболни каскети и какви ли не други шапки, както всички мъже, които се връщат след работа, във всеки град, навсякъде. Един от тях ме качи до върха на хълма и ме остави на самотен кръстопът при една прерия. Красиво място. Но минаваха само местни фермери с колите си; те ми хвърляха подозрителни погледи и издрънчаваха покрай мен, кравите се прибираха по стопанствата. Никакъв камион. Няколко коли изсвистяха, без да ми обърнат внимание. Едно хлапе префуча в чудна самоделна таратайка с развян през прозореца шал. Слънцето се спусна съвсем ниско и се скри, а аз останах в моравата тъмнина. Уплаших се. В Айова извън градовете не гореше ни една светлинка; след минута никой вече нямаше да може да ме види. За късмет един човек, който се връщаше в Давънпорт, ме откара до центъра на града. И отново се озовах там, откъдето бях тръгнал. Отидох да поседна в автобусната гара и де премисля нещата. Изядох още един щрудел със сладолед: фактически, прекосявайки страната, ядях само това, знаех, че щруделът и сладоледът са хранителни и, разбира се, вкусни. Реших да рискувам. След като съзерцавах половин час келнерката от кафенето на гарата, взех автобус от центъра на Давънпорт и се озовах в периферията на града, но този път близо до бензиностанциите. Тук прогърмяваха и тътнеха големите камиони и след две минути един от тях с трясък спря за мен. Затичах се към него, а душата ми ликуваше. И какъв шофьор само ми се падна — як, с изпъкнали очи и прегракнал стържещ глас, канара човек, който всичко блъскаше и риташе. Той подкара возилото си и почти не ми обърна внимание. Така можах да поотпусна уморената си душа, защото една от големите неволи на автостопа е, дето трябва да говориш на безброй хора, да им внушаваш, че не са сбъркали, като са те взели, и едва ли не да ги забавляваш, а това е страхотно напрежение, когато биеш дълъг път и не възнамеряваш да спиш по хотели. Човекът просто надвика веднъж рева на мотора и беше съвсем достатъчно, дето и аз му извиках в отговор, след което и на двамата ни стана леко. Той изтъркаля огромното чудовище чак до град Айова и като крещеше, ми разказа куп смешни истории за това как във всеки град, който налагал несправедливи ограничения на скоростта, заобикалял закона и на всяка втора дума повтаряше: „Тия мръсни ченгета, малко ще им е трудно да ми пуснат на мене муха под опашката!“ Тъкмо преди да влезем в Айова, той видя някакъв камион зад нас и понеже искаше да се отбие в града, даде сигнал със задните светлини на другия шофьор и намали, за да скоча, така че аз се изнизах със сака си, а вторият камион, приел размяната, спря да ме вземе и отново, само докато мигна, се носех в друга висока кабина, засилила се да прекоси стотици мили в нощта: колко щастлив бях само! Новият-шофьор беше точно толкова чудат, колкото и първият, и той крещеше като бесен, а аз трябваше само да се облегна назад и да се отпусна. Едва сега вече можех да си представя как Денвър се възправя пред мен като Обетована земя, малко по-нататък, под звездите, през прерията на Айова и равнините на Небраска, а отвъд него, като бисери в нощта, ми се мярнаха още по-внушителните очертания на Сан Франциско. Той здраво гонеше машината и часове наред ми разказва разни истории, подир това, в едно градче на щата Айова, където години по-късно нас с Дийн ни задържаха, тъй като ни бяха заподозрели в кражба на един кадилак, той поспа няколко часа на своята седалка. И аз поспах, после слязох да се поразходя покрай самотните тухлени стени, едва осветени от една лампа; краят на всяка уличка извеждаше към прерията и мирис на зърно освежаваше нощта като роса.