Отскочихме до нас с колата — цялата тайфа от десет души, — за да си взема сака и да се обадим на Стария Бул Лий в Ню Орлиънс от телефона в бара, където преди година с Дийн разговаряхме за първи път вечерта, когато той похлопа на вратата ми, за да го посветя в писателския занаят. Бул пискливо се заоплаква от хиляда и осемстотин мили разстояние:
— Слушайте бе, момчета. Какво да правя с тая ваша Галатия Дънкъл? Заседнала е в къщата ми вече втора седмица, крие се в стаята си, отказва да говори както с мен, така и с Джейн. Тоя тип Ед Дънкъл с вас ли е? За бога, довлечете го тук и ме отървете от нея. Заела е най-хубавата спатия и няма пукната пара. Аз не държа хотел все пак.
Дийн се опита да успокои Бул с крясъци и викове — Дийн. Мерилу. Карло. Дънкъл, аз, Иън Макартър, жена му. Том Сейбрук и бог знае още кой пиехме бира и ревяхме в глас по телефона на смаяния Бул, който от всичко най-много мразеше врявата.
— Може би ще говорите по-смислено, когато пристигнете тук, ако изобщо стигнете — завърши той.
Сбогувах се с леля, като й обещах да се върна след две седмици, и отново поех към Калифорния.
6
Още в началото ръмеше и всичко беше тайнствено. Веднага разбрах, че това пътуване ще бъде една дълга сага на мъглата.
— Е-хеей! — провикна се Дийн. — Тръгваме! — И натисна докрай газта; отново беше в стихията си, виждахме го всички. Бяхме във възторг, осъзнавахме, че оставяме хаоса и глупостта зад себе си и се впускаме в пашата единствена и благородна мисия във времето — да се движим. И как само се движехме! Някъде към Ню Джързи профучахме в нощта покрай тайнствените бели табелки, на които пишеше „Юг“ (със стрелка) и „Запад“ (със стрелка). Ние поехме на юг. Ню Орлиънс! Тоя град разпалваше въображението ни. От мръсните снегове на „ледения смазващ Ню Йорк“, както го нарече Дийн, по целия дълъг път надолу до зеленината и речния мирис на Ню Орлиънс в занемареното дъно на Америка; а подир това на запад. Отзад седеше Ед, отпред Мерилу; Дийн и аз си говорехме задушевно за хубостите и радостите на живота. Дийн изведнъж се разнежи:
— Абе дявол да го вземе, не мислите ли, че трябва да приемаме всичко за хубаво, че няма абсолютно никаква полза да се тревожим и всъщност трябва да проумеем от какво значение би било за нас да РАЗБЕРЕМ, че НАИСТИНА и за НИЩО не се тревожим? Правди съм? — Съгласихме се. — Ето ни на път, всички заедно… А какво правихме в Ню Йорк? Хайде да си простим. — В Ню Йорк се бяхме поскарвали. — Всичко остана зад нас, по километри и настроение. Сега сме на път за Ню Орлиънс, където ще изнамерим Стария Бул Лий, и кажете — няма ли да е страхотен кеф да послушаме как нашият тенор крещи, та се къса — Дийн наду радиото така, че колата се затресе, — докато ни разказва поредната си история, с която ще ни дари с истинска отмора и мъдрост.
Отново се съгласихме и заподскачахме под звуците на музиката. Колко чист беше пътят! Бялата линия през средата на шосето се разгъваше, без да се откъсва от предната ни лява гума, сякаш беше залепена за нарезите й. По памучна фланелка в зимната нощ, привел напред мускулестия си врат, Дийн пришпорваше колата. Настоя през Балтимор да карам аз, за да се упражнявам; в това нямаше нищо лошо, само дето той и Мерилу искаха да направляват кормилото, докато в същото време се целуваха и закачаха. Беше чиста лудост; радиото гърмеше с всичка сила, Дийн барабанеше в такт върху контролното табло, така че то хлътна на това място; аз не останах по-назад от него. Горкичкият хъдсън — нашата бавна ладия за Китай — изтърпяваше наказанието си.
— Ей, хора, какъв кеф! — провикна се Дийн. — А сега. Мерилу, прелест моя, отваряй си добре ушите, нали знаеш, че съм факир да върша много работи едновременно и че запасите ми от енергия са неизчерпаеми — затова, когато стигнем в Сан Франциско, трябва да продължим да живеем заедно. Знам едно място точно за теб — към края на голямата влакова линия — и ще бъда при теб съвсем мъничко по-рядко от всеки втори ден, но пък ще оставам по дванайсет часа наведнъж, а? Ей богу, ти поне знаещ, скъпа, какво можем да направим ние с теб за дванайсет часа. В останалото време ще продължавам да живея при Камий, все едно, че нищо не се е случило, тя изобщо няма да разбере. Можем да го изработим, правили сме го и преди.
Мерилу нямаше нищо против, тя наистина беше готова да скалпира Камий. Бяхме се разбрали, че във Фриско Мерилу ще смени Дийн с мен, но постепенно започнах да разбирам, че те двамата няма да се разделят и че на другия край на континента щяха да ме оставят да се пека сам на собствения си задник. Но защо да мисля за това, след като цялата златна земя стоеше пред мен и какви ли не ненадейни събития се спотайваха, за да ме изненадат и зарадват, дето съм жив да ги видя!