— Тогава ще го вземем за майтап! — засмя се Дийн. Човекът беше дрипав, очилат откачен тип, който вървеше и четеше някаква мърлява книжка с меки корици, явно намерена в канавка покрай пътя. Качи се в колата и продължи да си чете, без да прекъсва; беше невъобразимо мръсен и целият в струпеи. Каза, че името му било Хайман Соломон и че вървял тъй пеш из цялата страна, като хлопал, а понякога и ритал по еврейските врати и просел пари: „Дайте ми малко пари да си купя нещо за ядене, аз съм евреин!“
Каза, че номерът минавал много добре и че му вървяло. Попитахме го какво чете. Не знаеше. Не си беше дал труд да погледне заглавната страница. Омагьосваха го само думите, сякаш в канавката на тая пустош бе открил автентичен свитък от Петокнижието.
— Виждаш ли? Виждаш ли? Виждаш ли? — кикотеше се Дийн и ме ръгаше в ребрата. — Казах ли ти, че ще си направим майтап! Ей, братче, да знаеш, хората са големи скици!
Возихме Соломон чак до Тестамънт. Брат ми вече се бе пренесъл окончателно в новата си къща на другия край на града. И отново се озовахме на дългата мрачна улица с железопътната линия, пресичаща я по средата, сред тъжните, навъсени южняци, които сновяха пред железарските работилници и евтините магазинчета.
— Виждам, братлета, че ви трябват пари, за да продължите пътуването си — каза Соломон. — Почакайте ме мъничко, ще измъкна няколко долара от някой еврейски дом и ще продължа с вас до Алабама.
Дийн така се зарадва, че просто не беше на себе си, тръгнахме по улицата с него да купим хляб и топено сирене, за да обядваме в колата. Мерилу и Ед останаха в нея. Чакахме два часа в Тестамънт да се покаже Хайман Соломон: някъде в града той крънкаше, пари за хляб, но нямаше как да го открием. Слънцето поаленя и взе да става късно.
Соломон така и не се появи, тъй че накрая подкарахме колата и излязохме от Тестамънт.
— Виждаш ли сега. Сал, че бог съществува, каквото и да правим, всеки път засядаме в тоя град и обърни внимание на странното библейско име16, което носи, и на този чуден библейски странник, който ни накара още веднъж да спрем тук, и на това, че всичките неща се сплитат в едно, както с едно верижно докосване дъждът свързва всичко на тоя свят…
Дийн продължи да дърдори в този дух: беше приповдигнат и многословен. Изведнъж си представихме с него, че цялата страна пред нас е като мида, която чака да я разтворим: а в нея се е сгушил бисерът; бисерът! Носехме се с рев на юг. Прибрахме нов стопаджия. Тъжно младо момче, което каза, че имало леля — собственичка на бакалница в Дън, Северна Каролина, съвсем близо до Файетвил.
— Ще можеш ли да измъкнеш някой долар от нея, като стигнем там? Браво! Чудесно! Ами да тръгваме тогава!
В Дън стигнахме след час, по здрач. Отидохме право там, където според момчето се намираше магазинът на леля му. Но уличката се оказа малка й задънена от фабрична стена. Бакалница имаше, но нямаше никаква леля. Учудихме се на приказките на момчето. Попитахме го накъде всъщност пътува: то не знаеше. Голям номер ни погоди; някога, при някакво съмнително приключение, в тая задънена уличка то забелязало бакалницата и когато сме го попитали, първо тя изникнала в обърканото му пламнало съзнание. Купихме му кренвирши, но Дийн каза, че не е възможно да го водим по-нататък с нас, защото имаме нужда от място за спане и за стопаджии, които да ни купуват бензин. Печално беше, но вярно. Оставихме го в Дън по мръкнало.
Аз карах през Южна Каролина и още нататък, докато минахме Мейкън, Джорджия, а Дийн, Мерилу и Ед спаха. Останал насаме с нощта, се отдадох на свои мисли и само придържах колата към бялата линия на свещения път. Какво правя? Накъде отивам? Скоро щях да разбера. След Мейкън се почувствах смъртно-уморен и събудих Дийн да ме замести. Излязохме от колата за глътка въздух и изведнъж се стъписахме от радост, когато усетихме, че отвсякъде в мрака ни обграждат уханна зелена трева, мирис на пресен тор и топли води.
— Стигнахме Юга! Избягахме от зимата!
В бледата светлина на разсъмването, съзряхме зелени филизи покрай пътя. Поех дълбоко дъх; писък на локомотив разцепи мрака по посока към Мобайл. Накъдето беше и нашата посока. Съблякох ризата си и заскачах от радост. Десет мили по-нататък Дийн припълзя в една бензиностанция с изгасен мотор, видя, че дежурният дълбоко е заспал на бюрото си, изскочи, напълни тихичко резервоара, погрижи се автоматът да не звънне и досущ като арабин, мазно се измъкна: наля в резервоара бензин за цели пет долара, та да продължим нашето странстване.
Заспах, после се събудих от дивия екот на буйна музика, който Дийн и Мерилу надвикваха, а голямата зелена земя бягаше край нас.