— Ей. Сал, най-после пристигна: я да влезем вътре и да пийнем по нещо.
Една нощ няма да ми стигне да ви разкажа за Бул Лий; затова сега ще ви осведомя само, че той беше учител и може да се каже, че имаше пълното право да преподава, защото цялото си време прекарваше в самообразоване: изучаваше всички онези неща, които смяташе „за“, а и наричаше „факти на живота“, изучаваше ги не само по необходимост, а и защото държеше да ги знае. На младини той бе тътрил тънкото си дълго тяло из целите Съединени щати, както и из по-голямата част на Европа и Северна Африка, само за да види какво става там: през трийсетте години се оженил в Югославия за белогвардейска графиня само за да я измъкне от лапите на нацистите: имаше снимки от тия години сред международни компании в кокаиново опиянение — чорлави типове, всеки от които се бе отпуснал върху някой друг: имаше снимки и из улиците на Алжир с панамена шапка: оттогава не видял повече белогвардейската графиня. В Чикаго работил в санитарна служба за борба с насекомите, в Ню Йорк бил барман, в Нюарк — съдебен призовчик. Седял по кафенетата на Париж и наблюдавал върволиците от навъсени френски лица по улиците. Вдигал очи от чашката си с узо в Атина, за да спре погледа си върху най-грозните хора в света, както ги нарече. Пробивал си път сред навалицата от наркомани и продавачи на килимчета в Истанбул и навсякъде търсел фактите. В английски хотели прочел Шпенглер и маркиз дьо Сад. В Чикаго замислил да обере една турска баня, поколебал се само две минути, колкото да изпие някакво питие, и успял да задигне едва два долара, за които се наложило доста да потича. Всичко това правел заради житейския опит. А сега се бе заловил да изследва наркоманията. Сновеше из улиците на Ню Орлиънс със съмнителни типове и често навестяваше баровете, където се въртеше контрабанда със стоката.
Чувал съм една странна история от университетските му дни, която говори още нещо за него; поканил един следобед приятели на чай в стилно обзаведената си квартира, когато изневиделица отнякъде изскочило любимото му опитомено порче и захапало за глезена един издокаран хомо: всички побягнали навън с писъци. Стария Бул Лий скочил, грабнал пушката си и се провикнал: „Аха, пак е подушило оня стар плъх“, стрелял и издълбал в стената дупка, достатъчно голяма да побере петдесет плъха. На стената висяла картина на стара, грозна правоъгълна едноетажна къща. Приятелите му го питали: „Защо си окачил тук тази грозотия?“, а Бул им отвръщал: „Харесвам я тъкмо защото е грозна.“ Целият му живот вървеше в тоя стил. Веднъж почуках на вратата му на Шейсета улица сред бордеите на Ню Йорк, а той ми отвори по бомбе, жилетка от костюм, облечена на голо, и крадени раирани панталони; в ръцете си държеше някаква съдинка, в нея имаше дълги сухи треви наркотик, които той се опитваше да стрие, за да ги свие на цигари. Експериментираше също така да преварява сиропи за кашлица, в чийто състав влизаха слаби морфинови съединения, докато се превърнат в черна каша, която впрочем не оказваше особено въздействие. Прекарваше дълги часове с Шекспир в скута си — наричаше го „безсмъртния бард“. В Ню Орлиънс бе започнал да прекарва дълги часове с Кодексите на маите в скута си и въпреки че участваше в разговорите, книгата лежеше разтворена през цялото време. Веднъж го попитах: „Какво ще стане с нас, когато умрем?“ — и той ми отговори: „Когато човек умре, той просто е умрял, и толкоз.“ В стаята си държеше чифт белезници, които, казваше, използват със своя психоаналитик; те експериментираш с наркоанализа и открили, че в Стария Бул Лий съжителстват седем личности, една от друга по-пропаднали, докато накрая той се превръщат в бесуващ идиот и трябвало да бъде усмиряван с белезници. Най-извисената от неговите седем личности била английски лорд, най-низката — идиотът. Някъде по средата между тях имало и стар негър, който чакат заедно с всички останали да му дойде редът и мърморел: „Някои са копелета, други не са, зависи от жребия.“
Бул изпитваше носталгия по Америка от старо време, особено от 1910 година, когато морфинът се купувал от дрогериите без рецепти и вечер китайците пушели опиум, облакътени на прозорците си, а страната била дива, клокочеща и волна и дарявала хората с всякакви свободи и благодат. Най-силно ненавиждаше бюрокрацията на Вашингтон: на второ място — либералите; накрая — ченгетата Цялото си време прекарваше в разговори и вечно поучаваше другите. Тогава Джейн седеше в краката му: както и аз, както и Дийн, както бе правил и Карло Маркс. Всички се бяхме учили от него. Той бе сиволик, незабележителен тип, който не би ви направил впечатление на улицата, ако не се вгледате в него по-добре и не забележите лудото му кокалесто лице с необичайно младежкото изражение — същински канзаски пастор с екзотично неповторимо излъчване, спотаил тайни в себе си. Учил бе медицина във Виена; учил бе антропология, прочел бе всичко; а сега се бе заловил с мисията на живота си, която му повеляваше да изследва явленията от улиците и нощите на живота. Той седна на един стол; Джейн донесе питиета, мартини. Зад стола му транспарантите бяха вечно спуснати, денем и нощем; това беше неговото ъгълче в къщата. На скута му лежаха Кодексите на маите и една въздушна пушка, която вдигаше от време на време, за да простреля някоя от празните наркотични тубички, наредени на отсрещната стена. Аз само притичвах да ги заменям с нови. Всички стреляхме с пушката и в същото време си говорехме. Бул беше много любопитен да узнае причините за нашето пътуване. Изгледа ни изпитателно и в същото време изпъшка шумно, „пфууу“, като празна цистерна.