— Такъв бар в Америка не съществува. Та ние дори не сме помирисвали изряден бар. През деветстотин и десета барът е бил място, където мъжете са се срещали по време на работа или след това, и в него е имало само един дълъг тезгях с месингова обшивка, плювалници, пиано и пианист да им свири, няколко огледала, бурета, пълни с уиски от по десет цента чашата, както и бурета, пълни с бира от по пет цента халбата. А сега ти пробутват хромирани плоскости, пияни жени, педерасти, троснати бармани и собственици, които само се въртят около вратите и са вечно на тръни, защото умират от страх някой да не им повреди кожените седалки или да не ги спипа за нещо си полицията; крясъци в неподходящи моменти и мъртва тишина, щом влезе непознат.
Започнахме да спорим за баровете.
— Добре де — казах. — тази вечер аз ще те разведа из Ню Орлиънс и ще ти покажа какво имам пред вид.
Бул нарочно ни помъкна по най-тъпите барове. Оставихме Джейн при децата; бяхме привършили вечерята; тя четеше обявите в нюорлиънския „Таймс-Пикаюн“. Попитах я работа ли търси; отговори ми, че тази била най-интересната страница от вестника. Бул взе думата от момента, в който тръгна с нас към града.
— По-спокойно, Дийн, все ще стигнем, надявам се; хоп, ей ти го ферибота, може и да не паркираш във водата. — Замълча за миг. Сподели с мен, че състоянието на Дийн се е влошило. — Той като че ли върви към идеалната орис — натрапчива психоза, подправена с малко психопатична безотговорност и склонност към насилие. — Погледна Дийн с крайчеца на окото си. — Ако тръгнеш за Калифорния с тоя откачен, никога няма да стигнеш там. Защо не останеш в Ню Орлиънс при мен? Ще залагаме на конните състезания в Гретна и ще си почиваме в моя двор. Имам страхотен комплект ножове и точно сега изработвам мишената. А ако знаеш само какви свежи кукли има в града, стига само да си настроен на тая вълна. — Той изсумтя. Вече се намирахме на ферибота и Дийн изхвърча от колата, за да се надвеси над парапета. Аз го последвах, но Бул остана вътре, сумтящ и хъмкащ. Тази нощ някаква мистична призрачна мъгла бе забулила кафявите води и тъмните речни наноси; а отсреща Ню Орлиънс пламтеше яркооранжев, по ръба му се полюшваха черните сенки на кораби, неземни сенки в мъглата, които, струва ти се, имат испански балкончета и украсени кърми, а като ги наближиш, виждаш, че всъщност са само стари товарни кораби от Швеция и Панама. Пещите на ферибота сияеха в нощта; същите негри въртяха лопатите и пееха. Някога Хазард Върлината бе работил на алджиърския ферибот като най-прост моряк; това пък ме подсети и за Мисисипския Кореняк: и както реката се изтичаше през средата на Америка под звездното небе, мен ме прониза лудото, лудо прозрение, че всичко, което някога съм знаел, и всичко, което ми предстои да науча, представлява едно Цяло. И друго странно нещо — в същата тази нощ, когато ние с Бул Лий сме пресичали реката с ферибота, едно момиче се самоубило — хвърлило се от палубата; или по рейса преди нас, или по този след нас; научихме го на другия ден 01 вестниците.
Заедно с Бул Лий обиколихме всички тъпи барове на френските квартали и около полунощ се прибрахме вкъщи. Тази нощ Мерилу поемаше всичко в прекалени дози; препуши с марихуана, натъпка се с упоителни хапчета, наля се с алкохол и дори помоли Бул Лий да й удари една инжекция морфин, което той естествено не направи; даде й само чаша мартини. Тя така се гипсира от разните опиати, че се вцепени и дълго стоя безчувствена и неподвижна на верандата до мен. Верандата на Бул беше знаменита. Опасваше цялата къща, която на лунна светлина и с върбите наоколо приличаше на южняшки господарски дом, познавал и по-добри дни. Джейн седеше във всекидневната и четеше обявленията; Бул се бе заключил в банята и си вземаше дозата; превързал ръката си над лакътя със стара вратовръзка, чийто край стискаше със зъби, той бучеше спринцовката в ужасяващите си вени, набодени с хиляди дупчици; Ед Дънкъл и Галатия се бяха излегнали върху масивната господарска спатия, която Стария Бул Лий и Джейн никога не използваха; Дийн си свиваше цигари от марихуаната ние с Мерилу се преструвахме на стари аристократи-южняци.
— Ах, мис Лу, тази вечер сте очарователна и прелестна.
— Благодаря ви. Крофорд, за хубавите думи.
Отвсякъде се отваряха врати към разкривената веранда и участниците в нашата тъжна драма в американската нощ току надничаха навън, за да видят какво правят останалите. Накрая тръгнах да се разходя сам до дигата. Исках да поседна на тинестия бряг и да си общувам с Мисисипи, а се наложи да я гледам, забол нос в телена мрежа. Какво означава това да отделяш хората от реките? „Бюрокрация!“ — отговори ми Стария Бул Лий; той седеше с том на Кафка в скута, лампионът над главата му светеше, той сумтеше и хъмкаше. Старата му къща скрибуцаше. А голямата черна река влачеше в нощта пънове от Монтана. „Нищо друго; чиста бюрокрация. И съюзи! Всякакви съюзи!“ Мрачният му смях щеше да отеква и друг път.