Наистина беше хубав. От дигата полъхваше бриз като коприна: пътуването си заслужаваше дори само заради това. Последвахме Бул в къщата, за да измерим стената за лавицата. Той ни показа масата, която саморъчно бил направил. От дърво, дебело шест инча.
— Тази маса ще живее хиляда години — каза Бул, наведе към нас дългото си, слабо, безумно лице и удари дървото.
Вечер той седеше до тази маса, ровеше в чинията си и подхвърляше кокалчетата на котките. Имаше ги седем.
— Обожавам котките. Най обичам ония, които мяукат, когато ги държат над пълната вана. — И настоя да ни покаже как го прави: само че някой бе заел банята. — Е — примири се той, сега няма да може. Знаете ли, имах си разправии със съседите.
И ни разказа за съседите си; били цяла напаст, децата — нахални, хвърляли камъни през паянтовата ограда по Доуди и Рей, че даже и по Стария Бул. Той им казал да престанат; баща им изскочил и се разкрещял на португалски. Бул се прибрал, а после излязъл с пушката си, на която скромно се опрял; представям си неописуемата му тънка усмивчица под широката периферия на шапката и сгърченото му тяло, по змийски притаено и коварно; чудат, самотен длъгнест клоун под облаците. Португалецът трябва да го е взел за видение от стар злокобен сън.
Обиколихме двора, търсейки си работа. Бул беше започнал да вдига висока ограда, която да го отдели от противните съседи; никога нямаше да я завърши, не беше по силите му. Той я заблъска, за да ни покаже колко е здрава. После изведнъж се умори, умълча се, влезе в къщата и изчезна в банята, за да си удари предобедната доза. Излезе успокоен, със стъклен поглед, и седна под своя светещ лампион. Слънцето едва провираше лъчи през спуснатия транспарант.
— Ей, момчета, защо не опитате моя оргонен акумулатор? Я вкарайте малко гориво в телата си. След това аз винаги се понасям с деветдесет мили в час към най-близкия бардак, хрр-хрр-хрр!
Това беше неговият „смешен“ смях — когато всъщност не се смееше. Оргонният акумулатор представляваше голям сандък, който можеше да побере човек, седнал на стол: един пласт дърво, един пласт метал и втори пласт дърво имаха за цел да привличат оргони от атмосферата и да ги задържат достатъчно дълго време, за да може човешкото тяло да поеме по-голямо количество от обичайното. Според Райх оргоните били вибриращи атмосферни атоми на принципа на живота. Хората заболяват от рак, защото изчерпвали оргоните си. Стария Бул смяташе, че неговият акумулатор ще подобри действието си, ако дървото, от което е направен, бъде с възможно най-високата стенен на органичност, затова бе навързал към мистичната си кабинка листа и вейки от блатни храсталаци. Тя стоеше там сред напечения равен двор, тази няколкослойна машинария, скалъпена с налудничава изобретателност. Стария Бул се съблече и влезе да поседи в нея и да поразмишлява над пъпа си.
— Сал, Сал, искаш ли, след като се наобядваме, да идем да заложим на конните състезания в Гретна?
Цар беше. След като обядвахме, той дремна във фотьойла си с въздушната пушка на колене, а малкият Рей заспа, свит на кълбо, в скута му. Хубава гледка бяха, бащата и синът, един баща, който сигурно никога не би отегчавал сина си, ако трябваше да правят нещо или да разговарят. Събуди се със стряскане й ме изгледа изпитателно. Мина минута, докато ме познае.
— Защо си тръгнал към Западния бряг, Сал? — попита ме и мигом потъна отново в сън.
Следобед ходихме до Гретна, само ние с Бул. Отидохме с неговия стар шевролет. Хъдсънът на Дийн беше нисък и караше мазно. Шевролетът на Бул беше висок и трещеше. Също както в 1910 година. Облозите за конните състезания се правеха в един голям бар, близо до брега, облицован с кожа и хромирани плоскости; вътрешна врата извеждаше от него към широк коридор, чиито стени бяха облепени с номерата на конете и размерите на облозите. Съмнителни луизианци със състезателни фишове сновяха наоколо. Ние с Бул пихме по една бира, а после той небрежно отиде до игралния автомат и пусна в него половиндоларова монета. Трите барабана се завъртяха: вале! Вале! Вале! Но последното вале само се мярна и се отмести на череша. На косъм се размина с голямата печалба — сто, че и повече долара.
— Проклет късмет! — изрева Бул. — Ама и те го нагласят, мошениците. Че то се вижда. Трите валета ми се подредиха и в последния миг машинката върна едното. Е, какво да се прави.
Разучихме състезателните фишове. От години не бях играл на конни състезания и всичките тия нови имена ме замаяха. Един от конете се казваше Голямото Тате и името му ме хвърли във вихър от спомени за моя баща, с когото бяхме играли на конни състезания. Тъкмо се канех да разкажа на Стария Бул за това, когато той отбеляза: